Натисна звънеца. Дин-дин, два пъти.
След миг странно едро лице се появи в горната стъклена част на вратата. Тя понечи да побегне, но си каза, че стъклото изкривява образа и фигурата зад него е нормална.
Отец Кастели отвори вратата и примигна от учудване, когато я видя. Беше нисък човек, около един и шейсет и седем, и закръглен, но не дебел. Черната му коса беше посивяла на слепоочията. Дори гордият му закривен нос не можеше да придаде суров вид на добродушното му лице.
Той пак примигна — за пръв път Криси го виждаше без очила — и каза:
— Криси, ти ли си?
Усмихна се и тя си помисли, че е постъпила правилно, като е потърсила помощ от него.
— Какво те води при мене в този час, в това време? — Той погледна зад нея към алеята. — Къде са родителите ти?
— Отче — проговори тя с одрезгавял глас. — Трябва да ви кажа нещо.
Усмивката му се стопи.
— Случило ли се е нещо?
— Да, отче. Нещо лошо. Много лошо, адски лошо.
— Влизай, влизай. Та ти си вир вода! — Той я подкани към антрето и затвори вратата. — Мило момиче, за какво става дума?
— Извънземни, отче — заекна тя от студа.
— Ела тук в кухнята — подкани я свещеникът. — Тук е най-топлото място в къщата. Тъкмо приготвях закуска.
— Ще съсипя килима. — Криси посочи ориенталската пътека, опъната върху дъбовия паркет.
— А, да не те е грижа. И тя като мен е вече поостаряла, може да се тъпче от всички. Искаш ли горещо какао? Тъкмо приготвях закуската и сложих голямо канче с какао.
Момичето го последва с благодарност в тъмния коридор, ухаещ леко на лимонова есенция, бор и тамян.
Кухнята беше уютна. Поизносен линолеум. Жълт. Бледо-жълти стени. Шкафове от тъмно дърво с порцеланови дръжки. Сива и жълта керамика. Имаше хладилник, микровълнова печка, тостер, електрическа отварачка за консерви, както във всички кухни, което я изненада. Не знаеше защо, но очакваше тук нещо по-различно. Да, ама и свещениците имат нужда от техника. Надали можеха да извикат някой сръчен ангел да приготви закуската им.
Това място миришеше прекрасно. Какаото вече се надигаше. В тостера се печаха филии. На слабия огън цвърчаха наденички.
Отец Кастели я настани на масата, после започна да се суети наоколо, като че ли тя беше пиленце, а той квачка. Завтече се нагоре, върна се с две пухкави хавлиени кърпи и каза:
— Подсуши си косата и изцеди водата от дрехите си с едната, а с другата се завий като с шал. Така ще се стоплиш.
Докато изпълняваше указанията му, той донесе два аспирина. Сложи ги на масата пред нея и каза:
— Ще ти донеса малко портокалов сок да го изпиеш. Съдържа много витамин С. Аспиринът с витамин С са добра комбинация, ще те предпазят от настинка.
Когато се върна със сока, остана прав и я загледа, клатейки глава. Тя си помисли, че видът я изморен и жалък.
— Мило момиче, какво си правила? — Сякаш не беше чул обясненията й за извънземните. — Не, почакай. Ще ми разкажеш всичко, докато закусваш. Нали ще закусиш?
— Да, много моля, отец Кастели. Прегладняла съм. От вчера съм яла само два шоколада.
— Само шоколадчета? — Той въздъхна. — Шоколадът е благословена работа, но също и оръдие на дявола да ни вкара в изкушение, оръдие на чревоугодничеството. — Той потупа закръгленото си коремче. — Самият аз доста се възползвам от благините му, но никога… — Той наблегна на думата «никога» и при мигна към нея — … никога не изпълнявам зова на дявола да ям още и още! Но ако ти ядеш само шоколад, зъбките ще ти изпадат. Ето… аз имам достатъчно наденички и за двама ни. Щях да си приготвя и няколко яйца. Искаш ли яйца?
— Да, моля.
— А препечена филийка?
— Да.
— Имам малко прекрасни сусамени кифлички тук на масата. И какао, разбира се.
Криси изпи двата аспирина с портокаловия сок. Отец Кастели внимателно я наблюдаваше, докато чупеше яйцата в нагорещения тиган.
— Добре ли си?
— Да, отче.
— Сигурна ли си?
— Да. Напълно. Вече съм добре.
— Хубаво е да закуси човек с компания.
Криси изпи остатъка от сока.
Той каза:
— Когато отец О’Брайан приключи със службата, обикновено няма охота за ядене. Има нервен стомах. — Той се захили. — Те всички са с треперещи стомаси, когато започват. Първите няколко месеца излизат от олтара, изплашени до смърт. Това е свещена дейност, нали разбираш, да четеш службата, и младите свещеници винаги се притесняват, че ще объркат нещо… О, и аз не знам… мислят, че ще обидят Бога, предполагам. Но Бог не се обижда лесно. Ако това ставаше, отдавна да се е отказал от човешката раса! След време всички млади свещеници разбират това и се оправят. Тогава, като си дойдат от служба, изяждат хранителните запаси за цяла седмица.