Въпреки широките си виждания и политическо влияние Александров нямал неограничена власт над съветската ядрена наука. Зад него се извисявала зловещата непоклатима власт на Министерството на средното машиностроене и неговият войнстващ ръководител, революционерът ветеран Ефим Славски, известен като „Големият Ефим“ или „Аятолаха“.87 Въпреки че по време на Гражданската война в Русия двамата младежи се сражавали от различни страни – Славски на кон като политически комисар в Червената кавалерия, а Александров като белогвардеец, двамата атомни магнати били близки и често обичали да си спомнят миналото на чаша водка или коняк.88 Но със задълбочаването на Студената война военнопромишлените претенции на Средмаш надделели над привържениците на чистата наука в института „Курчатов“. В първите няколко години на своето съществуване приоритетният статут на програмата за атомни оръжия позволил на Министерството да установи контрол върху една огромна ядрена империя със свои собствени учени, войски, експериментални лаборатории, фабрики, болници, колежи и изпитателни полигони.89 Средмаш разполагал с почти неограничени ресурси от златни мини до централи и всичко това съществувало зад непроницаема стена от мълчание.
Самите названия на съоръженията на Средмаш били засекретени и обектите, чиято големина варирала от отделни институти в Москва и Ленинград до цели градове, били известни на жените и мъжете, работещи в тях, само като „пощенски кутии“ с кодови номера.90
Под ръководството на Славски, изкусен политически играч с достъп до най-високите управленски нива, Министерството на средното машиностроене станало затворено и напълно автономно – нещо като държава в държавата.91
В този параноичен режим на непрестанна война, поддържана от Средмаш, всяка авария, и най-дребната, се смятала за държавна тайна, която се охранявала от КГБ. Дори когато съветската ядрена индустрия започнала да набира скорост в средата на 60-те години, манията за секретност продължавала.xxvii92 През 1966 г., с разместването на пластовете в управлението след падането на Хрушчов две години по-рано, отговорността за функционирането на новите атомни централи в целия Съветски съюз се прехвърлила от Средмаш към цивилното Министерство на енергетиката и електрификацията. Все пак всичко останало – проектирането и техническият надзор на реакторите, осигуряващи енергия за централите, техните прототипи и целият горивен цикъл – останало в ръцете на Министерството на средното машиностроене.
Като един от дванайсетте членове – учредители на Агенцията по атомна енергия от 1957 г., СССР бил задължен да съобщава за всяка ядрена авария, станала на неговата територия.93 Но никой от дузината опасни инциденти, които се случили в съветските ядрени установки през следващите десетилетия, не бил докладван на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). В продължение на почти трийсет години съветското общество и целият свят са били карани да вярват, че съветската атомна индустрия е най-безопасната в света.xxviii94
Цената на поддържането на тази илюзия обаче била твърде висока. В 16:20 ч. в неделя, 29 септември 1957 г., станала мощна експлозия в периметъра на Челябинск-40 в Южен Урал, едно толкова тайно съоръжение на Средмаш, че изобщо не било обозначено на цивилните карти.95 Забранената зона обхващала производствената асоциация „Маяк“ – една група реактори за производство на плутоний и радиохимични фабрики, построени с мъки и лишения в пустошта от лагерници – и Озерск, един удобен затворен град, където живеел привилегированият технически персонал. Бил топъл и слънчев следобед, когато жителите на Озерск, наблюдаващи футболен мач на градския стадион, чули експлозията. Помислили си, че затворниците от лагера взривяват с динамит основите на някаква сграда в промишлената зона, и малцина зрители си направили труда дори да погледнат нагоре. Мачът продължил.