xxiii Тази прословута фраза е от речта на Луис Строс, председател на американската комисия за атомна енергия, произнесена пред Националната асоциация на творците на науката през септември 1954. Оттогава тя преследва атомната индустрия.
xxiv В етапа на своето проектиране през 1956 г. първата централа щяла да стане Нововоронежката АЕЦ. Втората, чийто строеж започнал през 1954 г., била Белоярската АЕЦ.
xxv Във филма Windscale 1957: Britain’s Biggest Nuclear Disaster (Sarah Aspinall, BBC, 2007), британският журналист Чапмън Пинчър казва: „Смятам, че е имало времена, когато той е теглел електричество от електрическата мрежа, вместо да вкарва в нея.“
xxvi Редно е да се добави, че американските учени също активно са проучвали радиоактивността на храните, като през 1963 г. FDA одобрила радиоактивния бекон за консумация с помощта на кобалт-60. Физикът Едуард Телър също бил радетел, макар и неуспешен, на „мирни ядрени експлозии“ МЯЕ, а американските военни разработили няколко свои мобилни реактора.
xxvii Въпреки че по-голямата част от ядрените изследвания в последна сметка се извършвали от учени, отговорни пред привидно прозрачния Държавен комитет за използване на атомната енергия, това всъщност била публичната фасада на Средмаш. Николай Щейнберг си спомня, че много преди разпадането на СССР това фалшиво разграничение между Средмаш и Държавния комитет било добре известно на чуждестранните специалисти – както се казва, „всичко е поверително, но нищо не е секретно“. По-късно съветското правителство създава контролен орган – Държавния комитет за сигурност в атомната енергетика, – който изпращал свои представители да наблюдават оперативната среда във всяка атомна централа в Съюза. Комитетът обаче никога не публикувал докладите и действал в условия на пълна секретност.
xxviii За разлика от представителите на очевидно по-проблемните отрасли в САЩ, Великобритания и Франция, съветската делегация никога не съобщила за някаква авария в реактор или в преработваща централа.
xxix Според някои изследователи около 475 000 души вероятно са били изложени на радиация (Mahaffey, Atomic Accidents, 284), но други, най-вече официални руски източници, посочват много по-малък брой: около 45 500 души. Вж. руското Министерство на извънредните ситуации: „Последствия техногенного радиационного воздействия и проблемы реабилитации Уральского региона“, Moscow, 2002, http://chernobyl-mchs.ru/upload/program_rus/program_rus_1993-2010/Posledstviy_Ural.pdf.
3.
Петък, 25 април, 17:00 ч.,
Припят
Беше прекрасен, топъл следобед в петък на 25 април 1986 г. в Припят. Той приличаше по-скоро на лято, отколкото на късна пролет. Всички очакваха с нетърпение дългия уикенд преди празника Първи май.1 Техниците подготвяха тържественото откриване на новия увеселителен парк в града, а семействата пълнеха хладилниците си с храна за празника. Някои правеха подобрения в домашния си интериор, което беше станало голяма мода – лепяха тапети и поставяха плочки в апартаментите си. Навън въздухът ухаеше на цъфнали ябълки и череши. По балконите на „Ленински проспект“ висеше чисто пране. Розите на Виктор Брюханов цъфтяха под прозорците на апартамента им – една пъстра палитра от розово, червено и фуксия.
В далечината АЕЦ „В. И. Ленин“ и огромните далекопроводи с гъсти преплетени решетки, които пренасяха високоволтовите кабели към трансформаторните станции, блестяха яркобели в небето. На покрива на 10-етажната сграда на улица „Сержант Лазарев“, която гледаше към централния площад, с огромни островърхи бели букви беше написан на украински един благозвучен пропаганден лозунг на Министерството на електрификацията и енергетиката: „Нека атомът да бъде работник, а не войник!“.2
Както обикновено, напрегнат от много задачи, Брюханов беше тръгнал за работа в 8:00 ч. сутринта и пропътувал с бялата служебна „Волга“ късото разстояние между семейния апартамент с изглед към ул. „Курчатов“ и централата. Валентина си беше взела свободен следобед от конструкторския отдел, за да се види с дъщеря си и зет си, които бяха дошли с колата си от Киев, за да прекарат заедно уикенда. Лилия беше вече бременна в петия месец, а времето изглеждаше толкова хубаво, че тримата решиха да отидат за един ден в Наровлия, едно малко крайречно градче отвъд границата с Беларус.
Александър Ювченко, старши инженер-механик в реакторното отделение, беше нощна смяна в Блок 4 на Чернобилската АЕЦ и прекара деня в Припят с двегодишния си син Кирил. Ювченко беше работил в централата едва три години.3 Слаб, с атлетично телосложение и почти два метра висок, той беше оформил внушителното си тяло със състезателно гребане в гимназията в Тираспол в малката съветска република Молдова. На тринайсет години Ювченко стана един от първите членове на градския клуб по гребане, в който треньорът подбираше само най-високите и най-силните момчета, желаещи да се пробват по бързите води на река Днестър. На шестнайсет той спечели шампионската титла за младежи на Молдова. Отборът му се класира на второ място във всесъюзния младежки шампионат, състезавайки се с отбори от целия Съветски съюз.