Деаераторният коридор осигуряваше достъп на персонала на централата до всички нейни части, включително до всяка една от контролните зали на четирите блока (всеки реактор имаше отделна контролна зала), разположени по протежението му. Освен това той беше важен ориентир за вътрешността на комплекса с множеството му неосветени зони и силна миризма на машинно масло. Този комплекс приличаше по-скоро на бумтяща серпантина в огромна подводница, отколкото на обикновена сграда. За да се стигне до някое място, трябваше да се мине през тежки стоманени врати, а оттам по тесни пътеки и дрънчащи стоманени шахти, опасани с гъста мрежа от стотици километри тръби. Вътрешното разположение беше доста объркващо и за да установят местоположението си, работниците използваха алфа-нумерични координати, означени по едната ос с руски букви от А до Я, а по другата – с числа от 1 до 68. Вместо на етажи нивата на централата бяха разделени вертикално с маркировки, означаващи разстояние от земята в метри. Тези маркировки бяха изрисувани с червени цифри по стените на коридорите и площадките. От –5 в подземието до най-високата точка на централата на кота +74,5, т.е. покрива, височината се равняваше на 20 етажа.
За да стигнат Контролна зала №4, Топтунов, Столярчук, Акимов и другите от нощната смяна трябваше да се изкачат до кота +10, т.е. на десет метра надземна височина, и после да изминат почти целия деаераторен коридор. Това се равняваше на десет минути бърз ход от единия до другия край на централата. Оттам етажът на централния реактор на Блок 4 беше още по-нависоко: няколко стълбища нагоре или с асансьор от контролната зала до кота +35, или повече от 10 етажа над земното ниво. Тук се намираше блестящият стоманен капак на реактор №4, до който се стигаше през тежка врата, която при радиация можеше да се затвори херметически.
На малко повече от 500 м от Контролна зала №4, от другата страна на пътя, който минаваше покрай централата, трима души от 3-та дежурна смяна на военизираната противопожарна команда №2 стояха спокойно пред своята пожарна станция.41 Цигарите им блещукаха в мекия мрак. Беше изминал един спокоен ден. Когато наближи полунощ, 14-те пожарникари бяха почти преполовили 24-часовата си смяна и се редуваха да поспят в дежурната стая. Щяха да ги освободят чак в осем на следващата сутрин. Командата им беше една от двете, разположени близо до централата. Град Припят имаше свой собствен военизиран пожарникарски екип – команда №6, – чиито членове живееха до пожарната в голяма двуетажна сграда близо до ул. „Леся Украинка“. По-рано вечерта ги бяха повикали за някакъв пожар на покрива на градската автогара.42 Но пожарникарите го угасиха за по-малко от пет минути и много скоро се върнаха обратно вкъщи.
На 2-ра команда беше поверена защитата на Чернобилската АЕЦ, но досега не бяха имали много работа.43 Понякога, докато комплексът се строеше от хилядите работници на дневни и нощни смени, възникваха дребни пожари: я запалени боклуци от искри при заваряване, я някой преобърнат варел с битум. Пожарната служба разполагаше с помещения, стол, стая за дежурство с телевизор, както и стая за развлечения с маса за пинг-понг. Тя се намираше близо до централата и строителните обекти. Вентилационният комин между реактор №1 и реактор №2 беше боядисан на червени и бели ивици и се виждаше ясно през големите стъклени врати пред пожарната. Зад вратата бяха паркирани 4 пожарни автомобила: комбинирани ЗИЛ-130 и по-големи ЗИЛ-131, които побираха 2400 л вода и 150 л пяна за потушаване на електрически пожари.44 Зад сградата имаше отделен гараж за специално оборудване, включително една подвижна уралска цистерна, която можеше да изпомпва 40 л вода в секунда.45
В 3-та команда дисциплината беше слаба.46 В нея имаше доста своенравни стари пушки, които не обичаха да се подчиняват на заповеди. Сред тях бяха братята Шаврей, Иван и Леонид, дошли от едно селище от другата страна на границата с Беларус, и 50-годишният „Дядо“ Григорий Хмел, който имаше двама синове, също пожарникари. Всички бяха родени в малко селце на 10 км от сегашната пожарна служба. Дежурният командир, лейтенант Владимир Правик, беше само на 23 години. Имаше университетска диплома и се занимаваше любителски с фотография, рисуване и поезия. Владимир беше предан член на Комсомола. Съпругата му преподаваше музика в една детска градина в Припят и само преди няколко седмици, в края на март, беше родила първото им дете.
Тази сутрин Правик беше поискал да си вземе свободен ден, като се смени с приятеля си Пьотр Хмел, началник на първата смяна, с когото бяха завършили Института за пожарна безопасност в Черкаси. Пьотр, по-малкият син на Дядо Хмел, беше як и добродушен 24-годишен лейтенант. Хмел беше сменял Правик вече няколко пъти след раждането на дъщеричката му и тази сутрин отново беше там в униформа, готов да тръгне. Но заместник-началникът на смяната не му разреши.