Мощността на реактора се контролираше от 211 контролни пръти, пълни с борен карбид, повечето от които бяха дълги около 5 м.5 Те можеха да се издърпват нагоре или да се спускат надолу в активната зона на реактора, за да увеличат или съответно да намалят силата на верижната ядрена реакция, а оттук и нивото на генерираната топлина и енергия. За да се предпазят централата и техническият персонал от кипящата вътре радиация, активната зона – ядрото на реактора – беше оградена с огромен пръстеновиден резервоар с вода, поставен в стоманен кожух и заобиколен от гигантска кутия с пясък.6 Всичко това пък беше затворено в бетонен купол с височина на над 8-етажна сграда, а най-отгоре имаше венец от метални кутии, пълни със смес от железни топчета и неутронозабавящия минерал серпантинит. Биологичният щит – плитък барабан от неръждаема стомана с широчина 17 м и дебелина 3 м – стоеше отгоре върху свода като огромен капак.7 Наричаше се „Структура Е“, или на галено – „Елена“. „Елена“ беше напълнена с дребни камъчета и по-големи парчета от серпантинит, и азотен газ и тежеше 2000 тона – колкото 6 максимално натоварени реактивни самолета „Джъмбо Джет“. Тя се държеше на мястото си единствено по силата на земното притегляне. Прорязана от отводи за горивните канали и покрита отгоре със стотици тесни тръби, през които минаваха пара и вода, „Елена“ беше скрита под 2000 подвижни бетонни блока със стоманена обвивка, които запушваха вертикалните горивни канали и образуваха пода на реакторната зала8. Този мозаечен метален кръг, видимото лице на реактора по време на рутинни операции, беше известен сред операторите като „пятачок“, или монета от пет копейки.9
Реакторът тип РБМК беше триумф на съветската гигантомания, свидетелство за непреклонния стремеж на неговите създатели към икономия от мащабаxxxvi. Той беше двайсет пъти по-голям по обем от западните реактори и можеше да произведе 3200 мегавата топлинна енергия или 1000 мегавата електричество, достатъчно да поддържа осветлението на половината население на Киев.10 Съветските учени го провъзгласиха за „националния“ реактор на СССР; освен че имаше изключителни технически качества, той беше и най-големият в света.xxxvii11 Плешивият директор на института за атомна енергия „Курчатов“ Анатолий Александров лично се смяташе за негов проектант и го регистрира като секретно откритие в съветската Агенция за патенти.12 За разлика от основния съветски конкурент, реактора тип ВВЕР – едно сложно устройство, наричано подигравателно от неговите критици „американския реактор“ заради приликата му с реакторите с вода под налягане, предпочитани в САЩ, частите за РБМК можеха да се изработват в съществуващи заводи и не изискваха специални инструменти.13 Модулната му конструкция – стотици графитни блокове, подредени в колони – позволяваше реакторът да се монтира на място и при необходимост да се увеличава мощността му.
Освен това Александров спести средства, като премахна защитната постройка – дебел бетонен купол, който се изграждаше около почти всички реактори на Запад и беше предназначен да предпазва от радиоактивно замърсяване, което можеше да се получи при сериозна авария в централата. Но в случая с РБМК това би удвоило цената на всеки блок поради огромните му размери.14 Разчленяването на реактора на 1600 тръби под налягане се прие като по-евтино решение, чрез което всяка двойка горивни касети щеше да се постави в собствен тънък метален кожух.15 Това беше връх на хитроумието и според неговите изобретатели почти изключваше всякаква сериозна авария. Освен това се разработи и противоаварийна система, която можеше да се справи с едновременно спукване на една или две тръби, като безопасно отведе надолу отделената радиоактивна пара под високо налягане през система от клапани в гигантски контейнери с вода, намиращи се в подземието под реактора. Там тя щеше да се охлади и безопасно да се съхранява.