В допълнение на този тревожен списък от сериозни конструктивни дефекти строителството на реактори страдаше и от ниското качество на изработката, което впрочем се отразяваше пагубно върху цялата съветска промишленост. Окончателният пуск на ленинградския реактор №1 се забави почти с цяла година, след като горивните касети се заклещиха в каналите си и трябваше да се върнат в Москва за многократно тестване.37 Клапаните и потокоизмерителите в други РБМК реактори, които регулираха извънредно важното снабдяване с вода на всеки от 1600-те канала, пълни с уран, се оказаха толкова ненадеждни, че операторите в контролната зала често нямаха понятие до каква степен реакторите се охлаждат или охлаждат ли се изобщо.38 Авариите бяха неизбежни.
През нощта на 30 ноември 1975 г., малко повече от година след като достигна пълна работна мощност, Блок 1 на Ленинградската атомна централа започна да излиза от контрол, докато го привеждаха в работен режим след планов ремонт.39 Системата за аварийна защита АЗ-5 не се задейства, но преди да се спре верижната реакция, настъпи частично стопяване, което разруши или повреди 32 горивни комплекта и излъчи радиация в атмосферата над Финския залив. Това беше първата сериозна авария с реактор тип РБМК и Министерството на средното машиностроене назначи комисия за разследване на случилото се. Впоследствие излезе официална версия, според която производствен дефект е предизвикал разрушаването на един-единствен горивен канал. Но комисията знаеше, че истината е друга: аварията се дължеше на проектни недостатъци и беше предизвикана от неконтролируемо увеличаване на мощностния коефициент на реактивност.40
Средмаш потули констатациите на комисията, както и самата авария.41 Операторите в други централи с РБМК реактори не бяха информирани за истинските причини. Въпреки това комисията направи няколко важни препоръки, които трябваше да се приложат във всички реактори тип РБМК-1000: да се разработят нови правила за безопасност при спиране на охладителя; да се анализира ситуацията, при която внезапно силно се увеличава парата в ядрото; да се разработи по-бързодействаща аварийна система за защита. Въпреки явната им загриженост конструкторите на реактора не предприеха нищо във връзка с горните директиви, а Москва срочно поръча строителството на още реактори. В деня, когато се стопи реакторът в Ленинградската АЕЦ, Министерският съвет на СССР окончателно одобри строежа на втора двойка блокове с РБМК-1000 в Чернобил, като с това планираното производство на електричество на централата се увеличи до внушителните 4000 мегавата.42
На 1 август 1977 г., повече от седем години след деня, когато Виктор Брюханов беше наблюдавал как се забива първият кол в покритата със сняг земя близо до Припят, и две години по-късно от планирания срок, реактор №1 на Чернобилската АЕЦ най-после достигна критично състояние.43 Младите оператори на централата преливаха от гордост, докато подготвяха пуска на първата атомна централа в република Украйна. Те стояха на поста си ден и нощ и наблюдаваха как се вкарват първите горивни касети и реакторът бавно достига пълна мощност и накрая се свърза с трансформаторите. В 20:10 ч. на 27 септември учените и конструкторите от института „Курчатов“ и НИКИЕТ се присъединиха към специалистите в централата, за да отпразнуват пускането на първото атомно електричество в 110- и 330-киловолтовите линии, което после се вля в съветската електропреносна мрежа.44 Всички заедно пееха куплета, с който атомшчиците от целия Съветски съюз възхваляваха успеха на съветския реактор: „А пока, а пока ток дают РБМК!“ – „Защото днес, защото днес ток тече от РБМК!“xliii45
Но чернобилските оператори скоро откриха, че реакторът, който бяха обсипали с такова внимание, се държи като безмилостна любовница. Присъщата нестабилност на РБМК го правеше много труден за управление и работата на старшите инженери по контрола се оказа не само умствено, но и физически изтощителна. Всяка минута се правеха десетки корекции и заради това те бяха постоянно на крак, потейки се като изкопчии.46 До тях достигнаха слухове, че в контролната зала на Ленинградската централа броят на ядрените инженери от Средмаш бил удвоен – трябвало да работят „в дуети“ заради сложността на задачата.47 – Операторите на реактора работеха на панела толкова интензивно, че ключовете за управление на контролните пръти бързо се изхабяваха и трябваше непрекъснато да се подменят. Когато един бивш офицер от ядрена подводница за пръв път зае мястото си в Блок 1 на Чернобилската АЕЦ, той беше ужасен от колосалните размери на реактора и от остарялата апаратура. „Как е възможно да управлявате това гигантско лайно? И как може да го използвате за граждански цели?“48