По време на първото спиране на реактора за планов ремонт чернобилските оператори установиха, че във водоотвеждащите серпантини има куп дефекти: пароводните охладителни тръби бяха корозирали, стоманено-циркониевите фланци на горивните канали се бяха разхлабили, а проектантите не бяха предвидили никаква система за безопасност при проблем със снабдяването на реактора с вода.49 В края на краищата чернобилските инженери трябваше сами да си измайсторят своя собствена система. Междувременно московските дизайнери продължиха да откриват още тревожни дефекти в своето творение.
През 1980 г. НИКИЕТ завърши едно поверително проучване, което посочваше девет основни недостатъка в дизайна, както и термохидравлични нестабилности, компрометиращи безопасността на реакторите тип РБМК.50 Според доклада авариите бяха възможни не само при редки и малко вероятни условия, но можеха да се очакват дори и при рутинна експлоатация.51 Въпреки това не се направи нищо, за да се промени проектът на реактора или поне да се предупреди персоналът за потенциалните рискове. Вместо да разработи нови системи за безопасност, НИКИЕТ просто редактира операционните инструкции за РБМК-1000. След десетилетия безаварийна работа на военните реактори атомните вождове на НИКИЕТ и института „Курчатов“ очевидно вярваха, че една поредица от добре написани ръководства ще бъде достатъчна, за да се гарантира ядрена безопасност. Проектантите предполагаха, че ако спазват стриктно новите указания, хората ще действат своевременно и безотказно точно както електромеханичните системи за безопасност на централите.
Техническият персонал на съветските атомни централи обаче, който непрекъснато беше товарен с все по-високи производствени цели и същевременно трябваше да оперира с дефектиращо и неподходящо оборудване, както и да носи отговорност пред една объркваща и нефункционална бюрокрация, отдавна беше свикнал да пренебрегва или преиначава правилата, за да си свърши работата.52
Междувременно всяка авария, която се случваше в атомна централа в Съветския съюз, продължаваше да се счита за държавна тайна, която оставаше неизвестна дори и за специалистите в съоръженията, където се беше случила.
В ранната вечер на 9 септември 1982 г.55 Николай Щейнберг седеше на бюрото в своя кабинет на третия етаж между Блок 1 и Блок 2, който гледаше към комина, обслужващ и двата реактора.56 Трийсет и пет годишният Щейнберг, с къса козя брадичка и непринуден чар, работеше в Чернобил от 1971 г., когато дойде направо от Московския институт за енергийно инженерство, след като завърши специалността „Термична хидравлика“. Той принадлежеше към новата порода атомшчици с блеснали очи. Беше изучавал реакторите тип РБМК в продължение на две години в университета още преди първият от тях да бъде завършен. Той беше свидетел на началото на строежа на първите два блока в Чернобилската централа, а сега беше началник на турбинното отделение в Блок 3 и Блок 4. Когато Щейнберг видя как парата се издига от капака на комина, той разбра, че нещо става: най-малкото имаше пукната тръба в реактора, което неминуемо значеше излъчване на радиация. Той взе телефона.
Когато обаче се свърза с контролната зала на Блок 1, за да предупреди операторите и да им каже да изключат реактора, началник-смяната го отряза. Щейнберг продължи да настоява, но началник-смяната му затвори телефона. Инженерът събра своя екип и зачака да го извикат по спешност. Никой не се обади. Почти шест часа по-късно, в полунощ, той и хората му се качиха на колите си и се прибраха в Припят.