Навън лейтенант Правик от военизираната пожарна служба №2 се изкатери по аварийната желязна стълба, която се виеше по северната стена на Блок 3, и ботушите му чаткаха по металните стъпала.40 С него бяха няколко души от припятската бригада, включително техният командир лейтенант Виктор Кибенок и Василий Игнатенко, набит 25-годишен мъж, известен като шампиона спортист на команда №6.41 До тях достигаше бръмченето на останалите три реактора и пращенето на пламъците.
Пътят до горе беше дълъг. Плоските покриви на Блок 3 и неговия обречен близнак бяха нагънати като гигантски стъпала. Осемте нива на сградите образуваха бетонен зикуратlxx, чийто връх беше капакът на вентилационния блок, висок двайсет етажа, а най-отгоре, над двата реактора, се извисяваше коминът на бели и червени ивици. Оттук пожарникарите можеха да погледнат право надолу към пламтящите развалини на залата на Блок 4 и да видят останалите разрушения. Десетки по-малки пожари бяха пламнали по покривите около тях – в основата на комина, в реакторната зала на Блок 3 и далече в мрака, на покрива на турбинната зала.42 Запалени от парчета горящи отломки, изхвърлени от реактора по време на взрива, някои от огньовете бяха буйни и достигаха до метър и половина във въздуха.43 Други бяха по-малки, но странно тлееха, съскайки и пращейки като фойерверки. Въздухът беше изпълнен с черен пушек, но и с нещо друго, което пожарникарите не можаха да различат: една особена пара, която приличаше на мъгла, но издаваше специфична миризма.44
В мрака около краката им имаше стотици източници на смъртоносна йонизираща радиация: парчета графит, части от горивни комплекти и таблетки от самото гориво на реактора – уранов диоксид, което се беше разпръснало по покривите и излъчваше гама-радиация, достигаща хиляди рентгенчаса.45
Но имаше и една друга, по-реална опасност, която дебнеше Правик и другите: това бяха пламъците на покрива на Блок 3, точно над реактора.46 От запад духаше вятър, който застрашаваше да разпространи всеки един от малките пожари към все още работещите реактори 2 и 1. Ако тези пожари не се овладееха, цялата централа скоро щеше да бъде засегната от катастрофата. Правик се движеше бързо. Заедно с Кибенок и неговите хора те докараха маркучи на покрива. Правик нареди цистерните да се свържат със сухите хидранти, предназначени да разпределят водата до високите части на сградата чрез пожарогасителната система на централата. Когато помпите се задействаха, през маркучите засвистя въздух.
– Подай ми налягане! – крещеше по радиостанцията Правик.47 Но нямаше смисъл. Хидрантите бяха смачкани от взрива. За пръв път дори свадливите мъже от третата дежурна станция се подчиниха на заповедта без колебание. Потънали в пот в своите тежки брезентови униформи и гумени якета, те извадиха още маркучи, както бяха обучени – 5 за 17 секунди.lxxi48 Прехвърлиха ги на рамо и ги завлачиха по стълбите, след което изляха пяна върху покрива на Блок 3. Кибенок имаше отделна връзка с голямата уралска цистерна на припятската команда, която можеше да помпи по 40 л вода в секунда.49 Но дори с нея малката група мъже на покрива едвам гасеше дори и най-малките пламъци, причинени от материали, които като че ли се разгаряха още по-силно, когато върху тях се изливаше вода.50 Най-вероятно това бяха таблетки от уранов диоксид, които, прегрети до над 4000 градуса по Целзий преди взрива, се бяха възпламенили при контакта с въздуха.lxxii51 А след като маркучите ги бяха полели с вода, от получената реакция се беше отделил кислород, взривоопасен водород и радиоактивна пара.
Долу на земята 24-годишният сержант Александър Петровски получи нареждане да заведе двама души до върха на вентилационния блок и да помогне на другите.52 Като юноша Петровски беше работил в един заваръчен екип от 15 души, които строяха 3-ти и 4-ти блок. Беше участвал в строителството и на двата реактора и познаваше всяко кътче в комплекса – от кабелните тунели в подземието до покрива. В ония дни там винаги имаше радиация, но никога не беше представлявала проблем. Той не се притесняваше, че сега може да се облъчи с още някаква доза.
Но Петровски беше стигнал само до първото ниво на покривите, до половината път, или до кота +30, когато видя слизащите към него лейтенант Правик и пожарникарите от припятската команда. Очевидно им се беше случило нещо ужасно: шестимата мъже се олюляваха и говореха несвързано; дърпаха се, теглеха се един друг надолу по стълбището и повръщаха. Петровски каза на един от хората си да ги свалят внимателно на земята, докато той и Иван Шаврей, един от двамата братя беларуси от 3-та дежурна станция, продължиха нагоре. Бързайки да стигне до най-горе и да помогне на другарите си, за които смятаха, че все още се борят с пожарите на кота +71, Шаврей се подхлъзна на стръмната стълба, а Петровски се протегна да го хване и в това време усети, че служебното кепе, което беше взел назаем, се смъкна от главата му. Той безпомощно гледаше как то се търкулна някъде в тъмнината, и продължи без шапка; сега единствената му защита беше ризата и непромокаемото яке.