Когато стигнаха горе, двамата пожарникари установиха, че са сами на покрива. Беше останал един-единствен работещ маркуч. Започнаха да гасят каквото можеха. Действайки около основата на вентилационния комин, те насочиха маркуча към горящите парчета графит, но видяха, че дори когато пламъците угасваха, материалът продължаваше да тлее, независимо колко вода наливаха върху него. След 30 минути почти всички видими пламъци бяха угасени, но остана един голям проблем: от края на двуметровата вентилационна тръба, която се спускаше вертикално от покрива, пълзяха пламъци. Нямаше достатъчно налягане да се пусне струя вода по тях, а Петровски беше твърде нисък, за да стигне директно до края на тръбата с маркуча. Шаврей беше с една глава по-висок. Точно когато подаваше тежкия алуминиев струйник на Шаврей, сержант Петровски внезапно ослепя.
За смъртоносна доза радиация се смятат около 500 рема (roentgen equivalent man), или количеството, абсорбирано от стандартно човешко тяло, когато е изложено на поле от 500 рентгенчаса в продължение на 60 минути.lxxiii53 На някои места на покрива на Блок 3 имаше парчета ураново гориво и графит, които излъчваха гама- и неутронна радиация от 3000 рентгенчаса.54 На други нива те може би бяха достигнали 8000 рентгенчаса. Там човек е могъл да получи смъртоносна доза за по-малко от 4 минути.
Петровски загуби зрението си внезапно и напълно, но това трая само 30 секунди. За него обаче това беше цяла вечност и го изпълни с ужас. Когато зрението му се възвърна точно толкова неочаквано, колкото изчезна, сержантът беше загубил куража си.
– Майната му, Ваня! – извика той на Шаврей. – Давай да се махаме оттук!55
От другата страна на комплекса по-големият брат на Иван Шаврей – Леонид, се бореше с огъня на покрива на турбинната зала.56 Там долу, на кота +31,5, хвърчащи отломки бяха пробили зеещи дупки в гофрираната стомана. Някои панели на покрива бяха напълно пропаднали в залата, докато други коварно висяха надолу и образуваха решетка от празнини, които почти не се виждаха в тъмнината. Горещината беше толкова голяма, че битумната повърхност се беше стопила отдолу и се лепеше по ботушите на пожарникарите, което затрудняваше движенията им. Първите пожарникари, които дойдоха, не можаха да стигнат до всички пламъци с маркучите и едвам-едвам се движеха около дупките, за да ги угасят с пясък.57
Когато слезе на земята, за да вземе друг маркуч, Леонид Шаврей видя, че командирът на бригадата майор Леонид Телятников е дошъл, за да поеме командването.lxxiv Майорът каза на Шаврей да се върне при покрива на турбинната зала и да стои там, докато не изгаси останалите малки огнища и не получи нареждане да напусне. Именно тук малко след 3 часа сутринта лейтенант Пьотр Хмел, все още пиян от народното шампанско, се присъедини към Шаврей и започна да се оглежда за още пожари, без да каже нито дума.58 Така двамата мъже стояха и чакаха да се съмне сред оплетените маркучи и радиоактивните отломки.
В бункера под административния блок директорът Брюханов и старшите му служители говореха по телефоните и все още не можеха да повярват на това, което се случваше в света над тях.59 Действаха механично, замаяни от натрупващото се напрежение, но не бяха в състояние да преодолеят силната си вяра, че е невъзможно ядрен реактор да се взриви. Въпреки че мнозина от тях вече бяха видели с очите си мащаба на разрушенията в Блок 4, те бяха неспособни или просто не искаха да проумеят истината. Брюханов сам отиде в Блок 4, но когато се върна в бункера, все още отказваше да приеме значението на онова, което беше видял. Вместо това реши да повярва, че реакторът е невредим и че взрив е имало някъде другаде – в барабан-сепаратора или в турбинния резервоар за машинно масло. Докато хората му продължаваха да захранват реактор №4 с вода, за да предотвратят стопяването му, можеше да се избегне истинска катастрофа.
Но не всички се залъгваха със самозаблуди или с надежди за добър край.60 Началникът на гражданската отбрана на централата Серафим Воробьов пристигна в бункера след 2 ч. сутринта. Първото нещо, което направи, беше да извади мощния военен радиометър ДП-5 и да го включи. Той беше голяма бакелитова кутия със стоманен детектор на края на дълъг кабел и беше предназначен да се използва при ядрено нападение; за разлика от гайгеровите броячи, които се използваха от дозиметристите на централата за поддържане на безопасността на работните места, той можеше да открива полета на силна гама-радиация до 200 рентгенчаса. Според разпоредбите Воробьов беше длъжен да докладва на местните органи за всеки инцидент, причиняващ радиация извън пределите на централата. Затова той излезе на наземното ниво, за да направи измервания. Едва беше доближил автобусната спирка пред външните врати, когато измери стойност от 150 милирентгенчаса – доза, която беше 100 пъти по-висока от нормата. Той бързо се върна, за да каже на Брюханов да предупреди персонала на централата и населението на Припят.