На съвещанието в 16:00 ч. в партийната конферентна зала в „Белия дом“ главният инженер Николай Фомин в края на краищата призна, че през последните дванайсет часа усилията на неговите хора да поддържат притока на охлаждаща вода в реактор №4 са били напълно безуспешни.48 Той призна, че реакторът е бил разрушен и парчета от силно радиоактивен графит са разпръснати навсякъде по земята. Предстояха още по-лоши новини.49 Същата сутрин физиците от централата бяха влезли в замърсената контролна зала на Блок 4 и бяха установили, че преди взрива контролните пръти не са били напълно спуснати в реактора. Те подозираха, че скоро може да се създадат условия за нова критичност в останалото ядрено гориво в реактора, които може да предизвикат нова верижна реакция. Този път обаче тя можеше да стане на открито във въздуха и те по никой начин нямаше да могат да я управляват. Когато реакторът отново се задействаше, той можеше да предизвика пожари и експлозии и да отдели вълни от смъртоносна гама- и неутронна радиация в атмосферата на 2500 м от Припят. Според изчисленията им разполагаха само с три часа, през които можеха да се намесят, преди да възникне нова критичност – т.е. някъде към седем вечерта.
Малко преди 17:00 ч. старши лейтенант Александър Логачов от гражданската отбрана на Киевска област влезе в „Белия дом“ с резултатите от проучването на земните радиационни нива в централата. Служебната му бронирана кола беше профучала по „Ленински проспект“ със 100 км в час – толкова бързо, че 7-тонното превозно средство почти литна, когато минаваше по железопътния мост, след което се приближи до стъпалата на главния вход от другата страна на пешеходния площад.50 Картата, която останалият без дъх Логачов връчи на Маломуж, показа радиационните стойности точно непосредствено до стола на централата. Бяха драснати набързо с молив: 2080 рентгенчаса.
– Имаш предвид милирентгена, момко? – попита партийният ръководител.51
– Рентгена – каза Логачов.
Командирът на Логачов разгледа картата. Изпуши една цигара, после запали втора.
– Трябва да евакуираме града – каза той.
Самолетът с Шчербина и академик Валерий Легасов кацна на киевското летище „Жулиани“ в 19:20 ч. в събота вечерта.52 Посрещна ги делегация от разтревожени украински министри и в спускащия се здрач една лъскава колона от големи черни автомобили ги закара до входа на припятския Изпълком.53 Докато се движеха на север, Легасов беше забелязал колхози, които постепенно отстъпваха място на селски пасища и безкрайни блата, тучни ливади и гъсти борови гори.54 Всички бяха сковани от тревога за това, което предстоеше. Разговорът вървеше трудно и после съвсем спря. Сред увеличаващото се мълчание на Легасов му се искаше по-скоро да стигнат. Но в Припят Шчербина – ветеран по справяне с експлозии с газови тръби и други промишлени катастрофи – се появи от задната седалка на огромната си „Чайка“, усмихвайки се самоуверено като някакъв спасител на командната икономика, дошъл да освободи подчинените си от всякакви потенциално опасни решения.55
През годините украинският министър на енергетиката Скляров често се беше срещал с Шчербина по време на инспекциите на московския шеф в множеството ядрени централи, които се строяха в републиката. На шейсет и шест години, Шчербина беше интелигентен, енергичен и работлив, твърд и самоуверен, но същевременно емоционален и импулсивен, винаги готов да демонстрира, че знае всичко по-добре от всички, дори и от специалистите.56 Беше дребен и жилав и онова, което му липсваше на външен вид, той компенсираше с властното си държание. Някои се отнасяха към него с уважение и възхищение.57 Но на енергийния министър му беше почти невъзможно да работи с него.
Шчербина се представи спокойно на всеки един от събралите се специалисти, но когато се приближи до Скляров, който вече беше ходил в централата и беше видял с очите си разрушения реактор, попита:
– Значи вече си се насрал в гащите, а?58
– Още не – отговори Скляров. – Но май натам отива работата.
Горе Прушински тъкмо се беше върнал от обиколката на централата. Когато Шчербина се приближи, Прушински беше в коридора и споделяше тревожните си разкрития със съветския министър на атомната енергия. След обхода на реактора с вертолета Прушински продължи проучването си на земята, като внимателно наблюдаваше с бинокъл разрушенията на Блок 4. От периметъра на централата той можеше да види графитните блокове, разпилени по земята около нея. За него беше очевидно, че вътре в реактора е имало взрив, както и че отломките неминуемо съдържат късове ядрено гориво.