Около 7:00 ч. Андрей Глуков, който работеше във физическата лаборатория на централата, беше в апартамента си на „Проспект на строителите“, когато телефонът иззвъня. Беше един приятел от Отдела за контролно-измервателни прибори и автоматика. Той също си бил вкъщи, когато чул, че нещо се е случило в централата, но не знаеше никакви подробности. Като член на Отдела за ядрена безопасност, Глуков имаше право да се обажда директно в контролните зали на всеки реактор в централата. Дали и сега ще може да се обади и да поразпита?
Глуков затвори и позвъни на приятеля си Леонид Топтунов, който беше на пулта на старши инженера по управлението в Блок 4. Никой не отговори. „Странно – помисли си той. – Може да е зает.“ Опита да се свърже с Контролна зала №2 и старши инженерът по управление на реактора веднага вдигна.
– Добро утро, Борис – каза Глуков. – Как е положението?5
– Всичко е наред – отговори инженерът. – Увеличаваме мощността в Блок 2. Параметрите са нормални. Няма нищо особено за казване.
– Добре. Как е Блок 4?
Последва дълга пауза.
– Имаме нареждане да не говорим за него. По-добре погледни през прозореца.
Глуков излезе на балкона. Апартаментът беше на петия етаж и от мястото му точно зад виенското колело централата се виждаше добре. Но той не можа да види нищо особено. Във въздуха над реактор №4 имаше дим. Глуков изпи чаша кафе и каза на съпругата си, че ще отиде на ул. „Курчатов“, за да посрещне автобуса с техниците от нощната смяна в централата. Те щяха да му кажат какво става.
Той чакаше на автобусната спирка, но хората от смяната не пристигаха. Вместо тях спря един камион, пълен с милиционери. Глуков попита какво се случва.
– Не е ясно – каза милиционерът. – Стената на реакторната зала се е срутила.
– Какво?
– Стената на реакторната зала се е срутила.
Това не беше за вярване. Но Топтунов трябваше да има някакво обяснение.
Може би просто съм изпуснал автобуса – помисли си Глуков. – Леонид може вече да си е вкъщи.
От автобусната спирка до сградата, където се намираше апартаментът на Топтунов, се стигаше за петнайсет минути пеша. Глуков се изкачи на горния етаж, зави надясно по стълбищата и се запъти към вратата на апартамент №88 в дъното на коридора, която беше луксозно тапицирана с червена изкуствена кожа.6 Натисна звънеца. Никой не отговори.
Припятската болница, или Медицински санитарен център №126, беше малък комплекс от сгради с бисквитен цвят, разположени зад ниска желязна ограда в източния край на града.7 Болницата беше добре оборудвана за нуждите на растящия град и неговото младо население: разполагаше с 400 легла, персонал от 1200 души и голямо родилно отделение. Но тя не беше пригодена да се справи с катастрофална ядрена авария и когато първата линейка спря отвън в ранните часове на съботната сутрин, персоналът бързо изпадна в паника. Беше уикенд и не беше лесно да се намерят лекари, а и отначало никой не разбираше с какво си има работа: млади униформени мъже, които бяха гасили пожара в централата, сега се оплакваха от главоболие, пресъхнало гърло и замаяност. Лицата на някои от тях бяха ужасяващо червени, а други – смъртно бледи. Много скоро всички започнаха да се давят и повръщат и пълнеха легени и кофи, докато стомасите им се изпразнеха, а дори и след това не можеха да спрат. Триажната сестра се разплака.
Към 6:00 ч. сутринта директорът на болницата официално постави диагноза лъчева болест и уведоми института по биофизика в Москва.xciii8 На мъжете и жените, които идваха от централата, беше наредено да съблекат дрехите си и да предадат личните си вещи: часовници, пари, партийни билети.9 Всичко беше замърсено. Пациентите в болницата бяха изпратени по домовете им, някои бяха още по пижами, а сестрите отвориха санитарни комплекти, предназначени за употреба при радиационна авария, в които имаше лекарства и инжекции за еднократна употреба. До сутринта бяха приети 90 пациенти. Сред тях бяха хората от Контролна зала №4: старши инженерът по управлението на реактора Леонид Топтунов, началник-смяната Александър Акимов и техният тираничен шеф, заместник главният инженер Анатолий Дятлов.
Отначало Дятлов отказа лечение и каза, че иска само да поспи.10 Но една от сестрите настоя да му направи инжекция, след което той се почувства по-добре. Някои от другите пациенти също не изглеждаха много тежко пострадали. Александър Ювченко се чувстваше замаян и възбуден, но скоро заспа и се събуди само когато една сестра дойде да му постави система. Той я разпозна – беше съседката в сградата, където живееше. Помоли я да намери съпругата му, след като си свърши смяната, и да я успокои, че скоро ще се върне вкъщи. Междувременно Ювченко и приятелите му се опитаха да изчислят каква доза радиация са получили: мислеха, че е 20 бер, а може би 50. Но един ветеран от флотата, който някога беше преживял авария на ядрена подводница, каза от опит: