Володин приземи МИ-8 близо до една детска площадка в югозападния край на града, където се надяваше да не създава много смут. Но машината привличаше внимание всеки път, когато кацаше близо до цивилни граждани. Бързо го наобиколи тълпа възрастни и деца. Възрастните се интересуваха какво става в централата и кога ще могат да се върнат на работа там. Децата искаха да надникнат във вертолета. Когато майорът от гражданската отбрана отиде в града, Володин им разреши да влязат в машината и да я разгледат на групи по шест или седем.
А в централата към персонала, който беше спешно извикан през нощта по телефона, се бяха присъединили и техниците от редовната сутрешна смяна, които бяха дошли на работа, както обикновено, в 8 ч. В строителния щаб, който се намираше само на 400 м от Блок 4, ежедневната оперативка започна нормално, но беше прекъсната заради новината за аварията, поради което всички бяха изпратени по домовете си.37 Все още обаче не се усещаше голямо безпокойство. Някои от строителните работници се възползваха от неочаквания почивен ден и тръгнаха към дачите си или към плажа, за да поплуват. В централата непрекъснато ставаха инциденти, но радиацията не беше увреждала никого. Последния път, когато се случи подобно нещо, в Припят се появиха камиони, които обливаха улиците, и докато разпръскваха обеззаразяващата пяна, деца играеха боси в нея.
От бюрото си в „Белия дом“ Мария Проценко се обади вкъщи, за да каже на съпруга си да изчисти с прахосмукачка и да измие пода на апартамента, а когато 15-годишната им дъщеря се върне от училище, да се преоблече и да вземе душ.38 Тя се обади пак два часа по-късно, но те не бяха се притеснили от нейните предупреждения. Гледаха заедно някакъв филм по телевизията, а дъщеря ѝ изобщо не си бе дала труда да се измие.
– Като свърши филмът, ще отида в банята – каза тя.
Дори онези, които бяха видели с очите си разрастващата се катастрофа, трудно можеха да свържат разрушаването на централата с безгрижната атмосфера по улиците на Припят. Един от директорите, който работеше в 5-и и 6-и блок, лично беше видял пожара през нощта, когато се връщаше от едно пътуване до Минск.39 Един час след взрива той спря колата си на по-малко от 100 м от разбитата реакторна зала на Блок 4 и се загледа в нея, вцепенен и ужасен, докато пожарникарите се мъчеха да потушат пламъците на покрива. Когато се събуди в 10 ч. на другата сутрин в дома си в Припят, всичко изглеждаше съвсем нормално. Той беше решен да се наслади на деня със семейството си.
Другаде обаче имаше знаци, че нещо в града не е наред. Съседът на техника, един електромонтьор, се беше отказал да ходи на плажа тази сутрин и сега се печеше върху гумен дюшек на покрива на жилищната сграда.40 Той постоя там известно време, но забеляза, че започва да почернява веднага. Почти мигновено кожата му замириса на изгоряло. По едно време слезе долу за кратка почивка, а съседът му забеляза, че той е странно възбуден и в добро настроение, сякаш е пил. Когато никой не прояви желание да се качи с него на покрива, мъжът се върна сам и продължи бързо да добива тен.
В централата обаче ядрените инженери от сутрешната смяна видяха ясно заплахата за града и се опитаха да предупредят семействата си. Някои се свързаха с тях по телефона и им казаха да не излизат от къщи. Понеже се знаеше, че КГБ подслушва разговорите, един от тях се опита да използва шифър, за да подготви съпругата си да избяга от града.xcvii Друг успя да убеди директора Брюханов да му разреши да си отиде вкъщи за обяд, а после натовари семейството си в колата, за да го отведе на безопасно място, но беше върнат в края на „Ленински проспект“ от въоръжен милиционер, който охраняваше бариера.41 Градът беше запечатан. Никой не можеше да го напусне без официален пропуск.
Вениамин Прианичников, завеждащ отдел за техническо обучение в централата, пристигна на гара Янов около 11:00 ч. и така пропусна цялата драма, която се беше разиграла през последните 12 часа.42 Прианичников беше ходил в командировка в Лвов. На връщане във влака тази сутрин той дочу другите пътници да обсъждат слухове за голяма авария. Прианичников беше опитен ядрен физик, чиято експертност го беше извела от заводите за плутоний в Красноярск-26 до изпитателните атомни полигони в Казахстан, а после беше работил по Чернобилския проект от самото му начало и сега беше горд с позицията си в централата. Той познаваше добре реакторите и отказваше да повярва на случайни приказки: експлозия в ядрото на реактора беше невъзможна при никакви условия. Той спореше толкова разпалено със спътниците си, че почти се стигна до бой.
Когато обаче пристигна в Припят, той видя как цистерните на 427-ми механизиран полк на гражданската отбрана обливат улиците с препарат, който оставяше бяла пяна в канавките. Физикът веднага го разпозна: беше десорбентен разтвор, който поглъщаше и задържаше радионуклидите от земята. Навсякъде имаше милиционери.xcviii Прианичников изтича до апартамента си, за да предупреди съпругата и дъщеря си, но не намери никого вкъщи.