Споровете продължиха цялата нощ. Междувременно членовете на екипа от Научноизследователския институт за експлоатация на атомни електроцентрали, ВНИИАЕС, към Министерството на енергетиката се върнаха от разузнавателната си мисия в централата, където бяха станали свидетели на ужасяващото светлинно шоу над развалините на Блок 4.15 Те докладваха на Шчербина, че радиационната обстановка е извънредно опасна.
В 2:00 ч. сутринта Шчербина телефонира на партийния си шеф в Москва, Владимир Долгих, секретаря на ЦК, който отговаряше за тежката промишленост и енергетиката, и поиска разрешение за напускане на града.16 Когато най-после учените се довлякоха до леглата си в хотела няколко часа преди разсъмване, Шчербина също вече беше взел решение за горящия реактор – да го загаси, като вертолетите на Антошкин го бомбардират от въздуха.17
Но членовете на правителствената комисия все още не бяха решили каква комбинация от подходящи материали да използват и как точно една такава операция може да се осъществи.
Към 7 ч. сутринта в неделя Борис Шчербина влезе в кабинета на „Белия дом“, където сега се бяха настанили водещи съветски военни експерти по радиация: генерал Борис Иванов, заместник-началник на гражданската отбрана, генерал-полковник Владимир Пикалов, командващ силите за химическа война на СССР. Шчербина съобщи, че е готов да се занимае с евакуацията.
– Взех своето решение – каза Шчербина. – Какво е вашето мнение?18
Иванов му връчи доклад за радиационната обстановка. Противно на надеждите на служителите на Министерството на здравеопазването, че нивото на замърсяване ще спадне, по улиците на Припят то се покачваше. У началника на гражданската отбрана и неговия регионален заместник нямаше никакво съмнение: населението на града е в опасност не само заради радионуклидите, които продължаваха да се носят от реактора, но и от замърсяването, което вече се натрупваше на земята.
Евакуацията беше задължителна. Мнението на офицерите се подкрепяше и от един отделен доклад на директора на Болница 126. Единствено Пикалов, внушителният командир на химическите войски с вежди като бръмбар и награждаван ветеран от Великата отечествена война, изказа мнение, че още има време жителите на Припят да се преместят на безопасно място.cv19
Шчербина им каза, че вече е взел решение: евакуацията трябва да започне този следобед. Въпреки това той все още се въздържаше да издаде заповедта.cvi Първо искаше сам да види реактор №4.
Малко сред 8 ч. сутринта, все още в същите официални костюми, с които предишния ден бяха кацнали от Москва, Шчербина и Валерий Легасов се качиха на един хеликоптер МИ-8, паркиран по средата на футболното игрище на града.cvii Към тях се присъединиха генералите Пикалов и Антошкин и двама мъже от киевската прокуратура, които носеха съвсем нова видеокамера, с която щяха да заснемат сцената.20 Полетът до централата трая 2 минути. Когато машината се приземи до западния край на дългата турбинна зала, шестимата мъже погледнаха през кръглите люкове на кабината и видяха ужасяваща гледка долу.
Дори за най-недоверчивото съветско око беше ясно, че Енергоблок 4 на ЧАЕЦ никога повече няма да може да произведе нито един ват електричество.21 В ярката светлина на новия ден беше очевидно, че реакторът е напълно разрушен. Покривът и горните стени на реакторната зала изобщо ги нямаше, а вътре Легасов разпозна горния капак на реактора, запратен настрани вероятно от огромна експлозия и застанал под стръмен ъгъл на върха на купола. Той видя графитни блокове и големи парчета от горивни касети, разпилени по покрива на машинната зала и долу по земята. Бял стълб пара – най-вероятно продукт на графитен пожар, помисли си Легасов – се издигаше от кратера, достигайки няколкостотин метра в небето. А дълбоко в развалините на сградата ученият видя застрашителни петна от пурпурно зарево, където нещо – той нямаше представа какво – много буйно гореше.