Чакаше търпеливо страниците да се разпечатат, но се изнервяше, че не отива в участъка и изобщо не се е захванала с цялата работа, която й се струпа по извършените от Среднощните изнасилвания.
— Искаш ли нещо за пиене? Мога да сваря кафе — предложи Бош. — Това печатане ще се проточи малко.
— Кафето по-бързо ли ще се свари?
— Вероятно.
— Защо не. Малко кофеин ще ме ободри.
Бош отиде в кухнята. Балард изгледа вехтия принтер и поклати глава.
— Не можа да поспиш, след като мина оттук сутринта, нали? — подвикна Бош от кухнята.
Принтерът беше не само стар, а и шумен.
— Изобщо — повиши глас и тя.
— Значи ще го направя силно — обеща той.
— Може ли да изляза на верандата?
— Разбира се.
Балард отвори вратата и отиде навън. Свали маската си, за да диша свободно. Застана до парапета и видя рехавото движение на коли по магистрала 101, личеше и че многоетажният паркинг при „Юнивърсъл Сити“ е празен. Развлекателният комплекс беше затворен заради пандемията.
Шумът от принтера секна. Тя вдигна маската на носа си и влезе. Провери дали всичко се е разпечатало, извади кабела от лаптопа си и го затвори. Тъкмо се изправяше, за да отиде при Бош и да се откаже от кафето, когато той се появи от кухнята с пълна чаша за нея, над която се кълбеше пара.
— Без нищо, нали? — попита.
— Благодаря — каза Балард и взе чашата.
Смъкна маската и се извърна, за да отпие малко. Кафето беше парещо и силно. Въобрази си, че вече усеща кофеина из тялото си, докато течността още проникваше в стомаха й.
— Добро е. Благодаря още веднъж.
— Ще те крепи на крака — каза Бош.
Телефонът й забръмча. Взе го и погледна екрана. Номерът започваше с 323, но нямаше име.
— Май трябва да приема обаждането.
— То се знае.
— Детектив Балард, слушам ви.
— Обажда се Синди Карпентър. Получих въпросника и ще го попълня, но ей сега си спомних нещо.
Балард знаеше, че в паметта на жертва на престъпление често изплуват подробности часове или дори дни след преживяното. Нормална част от справянето с травмата, въпреки че адвокатите на престъпниците неведнъж постигаха успех в съдебната зала, като обвиняваха жертвите, че удобно нагласят спомените си, за да съответстват на уликите срещу техните клиенти.
— Какво си спомни? — попита Балард.
— Май нарочно съм потиснала спомена отначало — призна Синди. — Но ми се струва, че те ме снимаха. Нали се сещаш… докато ме изнасилваха.
— Защо смяташ, че те снимаха?
— Защото, докато… ами докато ме принуждаваха към орален секс, единият ме сграбчи за косата и задържа главата ми отметната назад. Все едно ме караше да позирам. Нещо като смахнато селфи.
Балард кимна, въпреки че Карпентър не можеше да я види. Твърде вероятно беше да е познала с какво са се занимавали насилниците. И може би затова закриваха очите на жертвите и носеха скиорски маски. Не са искали жертвите да знаят, че правят снимки или видеозапис на изнасилванията. А това пораждаше цял куп нови въпроси за подбудите на насилниците и все пак даваше на Балард нов материал за размисъл защо онези действат заедно.
И подхранваше настървението й да залови двамата, каквато ще помощ да получи или да не получи от Лайза Мур.
— Рене, чуваш ли ме? — попита Карпентър. — Впрочем може ли да те наричам Рене?
— Извинявай, слушам те… и да, моля те, наричай ме Рене. Записвах каквото ми каза. Мисля, че си права, трябва да знаем тази подробност. Ще ни бъде от полза. Намерим ли снимката в техен компютър или телефон, отиват зад решетките. Това е неопровержимо доказателство, Синди.
— Значи май е по-добре с него.
— Знам, че и това е болезнено, но се радвам, че си го спомни. Ще напиша доклад какво е известно досега, който бих искала да прегледаш, ще включа и този факт.
— Добре.
— Нека ти кажа нещо за въпросника. Има раздел, в който трябва да съставиш списък на всички твои познати, които биха желали да ти навредят по каквато и да е подбуда. Синди, много е важен. Помисли сериозно. И хора, които наистина познаваш, и не толкова добре познати. Ядосан клиент в кафенето или човек, който смята, че си го обидила някак. Списъкът наистина е важен.