— Набива се на очи, Балард. Само ние сме тук. Просто ела.
Той прекъсна връзката, а тя се вторачи в яркия червен кръг на светофара. Призна си, че Бош я разтревожи. Огледа бензиностанцията на кръстовището и паркинга на супермаркета зад нея, но не забеляза стария джип „Чероки“ на Бош. Нямаше как да е изминал толкова бързо разстоянието от дома си.
Светна зелено, тя мина през кръстовището и стигна до паркинга. Автоматът за талони беше изключен по това време. Така доближи единствената кола насред паркинга, че фаровете й осветиха прозореца на шофьора. Отблизо позна Дейвънпорт, който седеше там. Обиколи и видя пътничката му отпред до него. Спря до тях, за да могат да говорят през отворените прозорци. Извади диктофончето и го включи на запис. Погрижи се да остане невидимо за жената в другата кола, но щеше да съхрани всяка изречена дума. След това се обади по радиостанцията в участъка и съобщи къде е, за да запишат мястото, в случай че нещо потръгне зле.
Свали стъклото на прозореца и изключи двигателя.
Жената на метър от нея беше мургава, може би на четиресетина години. Имаше тежък грим около очите, дълга кестенява коса и блуза с висока яка, вероятно прикриваща татуировки или следите от премахването им.
Дейвънпорт се приведе до нея, за да вижда Балард.
— Какви са тези шпионски номерца? И защо се обади в участъка? Ти бъзикаш ли се с мен?!
— Изпълнявам нарежданията на Робинсън-Рейнълдс.
— Дори не биваше да му споменаваш за това.
— Не можех да не му кажа. Ти ме накара да напусна района на участъка и трябваше да уведомя някого. И той ми нареди да съобщя на централата, когато…
— Стига сме обсъждали този шибаняк. Имаш двайсет минути, Балард. Задай си въпросите.
Тя се взря в жената, която май беше смутена от гръмогласната свадливост на Дейвънпорт.
— Добре. Как се казвате? — попита Балард.
— Никакви имена! — кресна Дейвънпорт. — За бога, Балард, вече те предупредих. Никакви! Имена!
— Ясно, но как да ви наричам? Нека поне прилича на разговор, бих искала да обозначавам с някакво име човека, с когото говоря.
— Харесва ли ти Хейн Доу? — извика Дейвънпорт.
— Както и да е — отказа се Балард. — Да започнем с въпроса каква беше връзката ви с „Лас Палмас 13“.
— Моят годеник… тоест мъжът, когото смятах за свой годеник, беше главатар по времето, когато имах близки отношения с него.
— И вие бяхте осведомителка на полицията по това време?
— Да.
— Защо?
Жената не се запъваше и нямаше никакъв акцент. Говореше съвсем безстрастно за потенциално смъртоносното си двуличие.
— Той започна да се чука с други. С курви на бандата. Не бих търпяла това от никого.
— Значи не се разделихте с него. Станахте осведомителка.
— Точно така. И ми плащаха за това. Моите сведения бяха ценни.
Жената изви очи към Дейвънпорт, сякаш чакаше потвърждение от него, но той си замълча. Балард можеше само да гадае дали годеникът е бил Умберто Виера, за чийто доживотен престой в затвора „Пеликан Бей“ научи от Дейвънпорт. Май разговаряше с живо въплъщение на сентенцията на какво са способни пренебрегнатите жени. Същинско стихийно бедствие.
— Петнайсет минути — не пропусна да напомни Дейвънпорт.
— Преди около четиринайсет години сте осведомили своя контакт в полицейското управление, че Хавиер Рафа е платил откуп, за да се махне от „Лас Палмас“. Дал е двайсет и пет хиляди долара на Умберто Виера. Помните ли този случай?
— Да, помня.
— Как се сдобихте с това сведение?
— Видях парите. Видях го как ги донесе.
Щом бе видяла плащането, потвърждаваше се догадката, че Виера е бил неин годеник и излежава присъдата си отчасти и заради нейното отмъщение.
— А как беше уговорена сделката? — попита Балард. — Рафа просто я предложи, така ли?
— Спазариха се — обясни осведомителката. — Рафа искаше да се отдели от бандата, но това става само по един начин — в ковчег. Моят човек обаче беше алчен. Винаги мислеше първо за себе си, а бандата оставаше на второ място. Както и аз. Каза на Рафа, че може да се откупи. Определи цената и помогна на Рафа да намери парите.
— С разфасоването на коли?
— Не, Рафа поначало се занимаваше с това. Такава му беше работата. Дори вече си имаше прякора Ел Чопо. За майтап.
— И откъде се е сдобил с парите в такъв случай?
— Трябваше да ги вземе назаем.
— Кой дава заеми, за да се измъкне човек от банда?
— Имаше един. Някои хора знаеха за него. Банкеро калехеро. Рафа отиде при него.
— Значи уличен банкер.