— От стоматолозите.
— Именно.
— И ако разговаряме с Бош, ще чуем същото от него, така ли? — осведоми се Сандерсън.
— Ако пожелае да говори с вас. Напуснал е управлението не по най-добрия начин. Ще се нуждаете от късмет.
— И няма никакъв романтичен елемент в отношенията ви с Бош, така ли?
— Ако бях мъж, който се е свързал с пенсиониран детектив, за да търси връзка между случаи, щяхте ли да ме питате за „романтичния елемент“?
— Значи ще смятам, че отговорът е „не“.
— Смятайте какво си искате, но аз не отговарям на такива въпроси. Доволна съм обаче, че всичко се записва.
Сандерсън се опита да я изпепели с поглед, но тя дори не мигна.
— Сега може ли и аз да ви задам въпрос? — попита тя.
— Винаги можете да задавате въпроси, но не обещавам да отговоря.
— Намерихте ли колата на Бонър?
— Защо питате за колата?
— Защото предполагам, че ако е дошъл с кола, паркирал е някъде в моя квартал, а в джобовете му нямаше нищо, освен шперцове. И затова допускам, че в неговата кола може да има телефон, портфейл, може би някакви записки и други вещи. Може би и оръжието, използвано при убийствата на двете жертви, с които се занимавам. На ваше място бих издирвала колата му много усърдно.
— Детектив, мога да ви уверя, че разследването продължава и извън тази стая. Няма за какво да се безпокоите.
— Чудесно. А медиите? Надушиха ли вече какво става?
— Детектив, в тази стая аз задавам въпросите. Още един човек се опитва упорито да се свърже с вас по телефона и искам да ви попитам за него. Гарет Сингъл — фелдшерът, който според вас ви е давал указания как да направите импровизирана трахеотомия. Търсил ви е по-често и от Хари Бош. Защо го прави?
— Ами няма как да съм сигурна, преди да съм говорила с него, но доколкото мога да отгатна, той иска да знае дали съм добре.
— Загрижен е за вас.
— Да, така мисля.
Балард се напрегна в очакване на нов „романтичен“ въпрос, но Сандерсън я изненада.
— Благодаря ви, детектив. Смятам, че засега получихме достатъчно информация от вас. Ще работите само в участъка, докато не приключи това разследване. И дотогава ви заповядвам да не се свързвате с медии и да не обсъждате с техни представители този инцидент. Ако ви потърси някой от медиите, ще го препратите към…
— Един момент — прекъсна го Балард. — Кой ще се занимава със случая? Няма да го зарежем, докато вие и хората ви умувате дали съм сторила нещо нередно.
— Доколкото разбрах, случаят вече е прехвърлен на Западното бюро по убийствата. Те ще поемат разследването. Според вашите показания става дума за самоубийство. Сигурен съм, че ще приключат бързо и ще се върнете към обичайната си работа.
— Не говоря за самоубийството на Бонър, а за случаите на Хавиер Рафа и Албърт Лий.
— И с това ще се занимава Западното бюро.
И чак сега Балард прозря подмолната игра. Кристофър Бонър беше бивш служител на управлението в Лос Анджелис и това го превръщаше в проблем за доброто име на полицията. Не само имаше огромно позорно петно, защото бившият полицай вероятно е бил наемен убиец и преди, и след като е напуснал службата, а и не се знаеше какви връзки би могъл да запази в управлението до ден-днешен. Но въпросите на Сандерсън вече й подсказаха колко здрави може да са били тези връзки. А като се добавят и липсващите следствени дела, скандалът можеше да избухне като бомба в медиите. Най-добре беше всичко да си остане разпокъсано. А намирането на връзката между убийствата на Албърт Лий и Хавиер Рафа, и особено разкриването им можеше само да навреди на управлението.
— Знам какво ще направите! — избълва тя.
— Нима? — повдигна вежди Сандерсън. — И какво ще направя, детектив?
— Ще заметете всичко под килима. Както винаги. Това управление е затънало до ушите в кал. Май вече не ни пука за жертвите. Съществуваме, за да служим на собственото си добро име, а не на гражданите.
— Приключихте ли с изразяването на мнението си?
— О, да, приключих. Къде ми е телефонът? И къде ми е пистолетът? Искам си ги.
Сандерсън се озърна към Хамъл, който се бе върнал и стоеше с гръб към вратата.
— Телефонът е у нейния лейтенант — съобщи помощникът му.
Сандерсън се вторачи в нея.