— Може би ще се нуждаем от кола за превоз на задържан. Ще се погрижиш ли?
— Разбрах — отвърна Бош и понечи да вземе радиостанцията.
— Чакайте, чакайте — спря ги Хойл. — За бога, съгласен съм да ми обясните правата. Ще говоря с вас, само да свършваме по-скоро.
Балард отдръпна ръката си и Бош кимна. Всичко протичаше както го намислиха.
Затвори прозореца и се обърна към Хойл. Повтори по памет стандартния текст за правата му съгласно „закона Миранда“ и той потвърди, че ги разбира и се съгласява да говори с нея.
— Добре, да започнем.
— Задавайте въпросите си.
— След разговора ни на панихидата вчера на кого се обадихте?
— Да съм се обадил ли? На никого. Върнах се вкъщи.
— Дадох ви моя визитна картичка. Трябва да знам на кого казахте за мен.
— Вече ви отговорих, че не съм казвал на никого.
Хойл повиши глас толкова, че Бош го чу и се озърна през рамо към Балард. Тя кимна едва забележимо. Бош извади телефона си и набра номер. Отдръпна се пред колата, докато чакаше да се свърже.
— На кого се обажда? — попита Хойл.
— Не знам — отговори тя. — Но вие би трябвало да помислите добре, доктор Хойл.
Тя млъкна и се взря в Бош. Той долепи телефона до ухото си за няколко секунди, свали ръката си и прекъсна обаждането. Балард погледна телефона, който Хойл още стискаше в ръката си. Екранът оставаше тъмен. Хойл не бе изпратил съобщението „Докладвай“ на номера на Бонър, поне не от този телефон. Оставаше въпросът кой го е изпратил.
— За какво да помисля? — попита Хойл.
— Това е един от моментите, когато взетото решение ще повлияе на остатъка от живота ви.
Хойл пак се изви към вратата и хвана дръжката.
— Вече ме сплашвате. Махам се.
— Ако излезете, при следващата ни среща ще вляза насила със заповед за арест и ще ви извлека навън пред погледите на съседите.
Хойл се вторачи в нея.
— Какво искате?!
— Знаете какво искам. На кого се обадихте след разговора ни на панихидата?
— На никого!
Балард се пресегна към задната седалка.
— Доктор Хойл, искам да видите нещо.
Взе две дебели папки и ги сложи в скута си.
— Искам да разберете — продължи тя, — че ровим около вас още от случаите на Албърт Лий и Джон Уилям Джеймс.
— Какво ровите?
— Всичко. Факторинга, застрахователните измами, общата фирма с вашите приятели, убийствата…
— О, господи, това не може да ми се случва!
— Случва ви се. И затова се налага да направите избор. Да ми помагате или да ми пречите. Защото ако вие не ми помогнете, отивам при следващия партньор. Ако и той не иска да помага, при следващия. Все някой ще се окаже благоразумен. И вече ще бъде твърде късно за останалите. Нужно е да изправя само един от замесените пред разширен съдебен състав. Очаквах да сте вие, но няма значение кой ще бъде.
Хойл се наведе и за миг й се стори, че ще повърне пред седалката. Но той отметна назад глава със затворени очи и окаяно изражение.
— За всичко е виновен Джейсън. Изобщо не биваше да…
— Джейсън Абът ли? — уточни тя.
— Не, няма да чуете нито дума повече от мен, докато не ми обещаете закрила. Той ще насъска онзи човек срещу мен!
— Можем да ви защитим. Но в момента трябва да получа от вас каквото ми е нужно. Какво казахте за мен след панихидата? Това е първият въпрос.
— Да, да, добре. Казах на Джейсън. Казах му, че ченгетата са ме приклещили, а той ми се разкрещя, че изобщо не бивало да ходя на онази панихида.
— Знаете ли кой е Кристофър Бонър?
— Не знам.
— Кой намираше хората, на които вие и другите давахте пари назаем?
— Джейсън си имаше някакъв човек за това. Аз не се забърквах.
— И не знаехте, че той ще се погрижи те да бъдат…
— Не! Никога не съм подозирал. Не знаех чак докато той не го направи. А после стана прекалено късно. Вече изглеждаше, че и аз съм виновен. Като останалите.
— Значи просто се примирихте.
— Нямах избор. Не проумявате ли? Не исках да ме убият. Вижте какво сполетя Джей.
— Джон Уилям Джеймс, нали?
— Да. Каза на Джейсън „стига толкова“ и знаете какво му сториха.
— А неговата съпруга участваше ли във всичко това?
— Не, не, не… тя не знае нищо.
— Колко пъти?
— За какво питате?
— Знаете за какво. Колко пъти факторингът навлече смърт на някого?
Хойл наведе глава, сякаш се срамуваше, и стисна клепачи.
— Ако ме излъжете само веднъж, не бих могла да ви помогна — натърти Балард.