— И все пак — добави Бош — винаги е по-лесно да промениш някоя организация отвътре. Уличните протести няма да постигнат същото.
— Да не смяташ, че съм подходяща за началник? — отвърна с въпрос Балард. — Трябва да си от работещите на десетия етаж в управлението, за да промениш нещо.
— Не е задължително. Открай време си мисля, че ако се бориш за доброто, това се забелязва. И може би човекът до тебе ще започне да постъпва като тебе. Правилно.
— Не бих казала, че в управлението е така напоследък.
Тя отпи от горещата течност, стори й се, че разпозна веднага марката кафе. Вдигна чашата като за наздравица.
— Откъде го вземаш?
— От дъщеря си — обясни той. — Тя все опитва разни неща, а после убеждава и мен. И това кафе ми хареса.
— И на мен. Мади има чудесен вкус. Ти май спомена, че имала приятел?
— Да, вече живеят заедно. И дори са в твоя квартал. Още не съм им гостувал. Не са ме канили.
— И къде по-точно?
— Тръгваш по „Франклин“, след моста „Шекспир“ при „Сейнт Джордж“ завиваш по първата пресечка наляво. И нагоре към водоема.
— Нали уж никога не си бил там.
— Ами сещаш се — трябваше да проверя що за място е. Да речем, че не съм бил вътре.
— Какъв баща си само! Кое е момчето? Имаш ли някакви опасения заради него?
— Не, момчето е добро. Занимава се с декори във филмовата индустрия.
— Значи е в профсъюза?
— Така си е. Изкарва немалко пари, а трябва да стигат и за двамата, защото Мади още учи в академията. Миналата година не беше много благодатна за него, но през тази положението се подобрява. Дадох им нещичко, за да свързват двата края.
— Ти им плащаше наема, нали?
— Поне в началото, да.
— Какъв баща си само…
— Повтаряш се. А и вече се чувствам по-скоро като дядо.
— Стига де. Хари, още с много случаи има да се занимаваш.
— Особено ако имам и партньор.
Балард се засмя, после двамата се смълчаха. Но тя се почувства неловко, че оплю управлението, за работа в което се подготвяше неговата дъщеря.
— Съжалявам, че казах толкова тежки думи за управлението — подхвана тя. — Това е само лош период, а когато Мади завърши академията, ще бъде част от новото полицейско управление на Лос Анджелис.
— Да се надяваме.
Пак млъкнаха и след малко тя чу равномерното дишане на Бош. Изви глава към него. Той само бе склонил глава напред и се бе унесъл. Пръстите му още стискаха празната чаша. Какви навици…
Балард извади телефона си, за да провери съобщенията. Гарет Сингъл й бе изпратил видеозаписа от разговора във „Фейс Тайм“, след като се убеди със собствените си очи, че Бонър беше интубиран правилно. Тя изключи звука и пусна записа, но го спря почти веднага, защото я обзе нежелание да вижда Бонър.
В браузъра на телефона отвори сайта на „Разходки с опашатковци“. Стигна до страницата на Пинто, който щеше да види скоро. Имаше няколко снимки на кучето, направени в приюта.
Бе поместен и кратичък видеоклип с кучето и неговите стопани в приюта. Изглеждаше будно животинче и явно искаше да го харесват, но беше и нащрек, може би заради лош опит в миналото. Но пък Балард имаше добри предчувствия за Пинто. Нямаше търпение да го види и да го отведе в дома си.
Затвори клипа, щом чу сигнал за ново съобщение. Отначало й се стори, че е от телефона на Бош. Сигналът се повтори — трябваше да е от еднократния боклук на Бонър в торбичката, която бе прибрала в джоб на якето си. Хвана торбичката и успя да отвори сгъваемия апарат, без да го вади.
Само две думи: „Какво става?!“.
Тя погледна Бош. Още спеше с опряна в гърдите брадичка. Искаше й се да отговори на съобщението, за да примами събеседника на Бонър за среща. Бош би могъл да й помогне със съвет, за да не затъне в юридически проблеми с това хрумване, но нямаше желание да го буди.
Огледа телефона — зарядът в батерията се изчерпваше, а зарядното от нейния айфон не подхождаше. Скоро щеше да стане безполезен, докато не бъде зареден отново.
Поддаде се на приумицата и започна да набира отговор: „Бъркотия. Среща в лабораторията“.
Зачака и след около минута телефонът забръмча — обаждаше се абонатът от същия номер, който бе изпратил съобщението. Тя отказа разговора и изпрати ново съобщение: „Не мога да говоря. Има хора“.
Незабавен отговор: „Каква бъркотия?“.
И тя написа веднага: „Ще ти кажа в „Краун“. Да или не?“.
Изниза се повече от минута преди новото съобщение: „Кога?“.
И тя не се помайваше: „Сега. Портата да е отворена“.
Чакаше, но не получи нищо друго. Значи среща щеше да има. Завъртя ключа на колата и чак тогава се огледа към Бош. Боботенето на двигателя го разсънваше. Той отвори очи.