— Заблуждавате се. Аз съм жертва.
— Къде е вашият телефон?
— Телефонът ми ли?
— Да, вашият мобилен телефон. Къде е?
Тя долавяше по изражението на очите и реакцията му, че е разбрал каква пролука има в неговата история. Не бе предвидил всичко.
— Ей там на бюрото.
Балард погледна накъдето сочеше той — на бюрото имаше айфон.
— А еднократният?
— Какъв еднократен? — учуди се Абът. — Нямам такъв телефон.
Балард кимна на Бош.
— Хари, обади се на номера.
Бош извади своя телефон и набра номера, от който бяха изпратени съобщенията до еднократния телефон на Бонър.
— Какво прави той? — попита Абът. — На кого се обажда?
В стаята се чу бръмчене.
— Обажда се на вас — обясни му Балард.
Източникът на звука беше в бюрото. Бръмченето се повтаряше през равномерни интервали. Тя започна да отваря чекмеджетата поред. Когато издърпа най-долното, звукът се засили. До кутия с пликове и блокчета с листове за бележки имаше черен телефон — същия като намерения в джоба на Бонър.
— Забравихте за това, нали? — попита тя.
— Не е мой — отрече Абът. — Бонър… той го остави там!
Балард не докосна телефона — предполагаше, че само Абът е оставил пръстови отпечатъци по него. Ако нямаше отпечатъци, щяха да снемат проби за ДНК. Затвори чекмеджето. Телефонът беше особено важна улика и щеше да изтъкне това на Рос Бетани.
Върна се при дивана и заповяда:
— Изправете се, доктор Абът.
— Защо да го правя? — възмути се той. — Какво става тук?
— Арестуван сте за убийството на Хавиер Рафа. И това е само началото.
Трета част
Бунтът
36.
Балард се обади за кола в близкия участък на Северен Холивуд, за да закара Абът в затвора „Ван Найс“, където беше регистриран като заподозрян в убийство. След това остави Бош пред дома му и отиде в холивудския участък, където през следващите три часа се занимаваше с документите, обосноваващи ареста, и подготвяше следственото дело и за районната прокуратура, и за Рос Бетани, който би трябвало да го предостави на прокурор за по-нататъшни действия.
Към девет часа вече разпечатваше всичко и подреждаше страниците в класьор. В този момент влязоха Бетани и неговата партньорка Дениз Къркуд.
— Днес сте късметлии — заяви тя.
— В какъв смисъл? — учуди се Бетани.
— Осигурих ви вътрешен човек, който ще се разприказва, за да отърве кожата. И преди около четири часа регистрирах в ареста първия ви заподозрян.
— Какво сте направили?…
Балард щракна пръстените в класьора, затвори папката и му я връчи.
— Всичко е тук. Прочетете материалите и ми се обадете, ако имате някакви въпроси. Бъхтих цяла нощ, затова се махам оттук. Желая ви късмет, но не мисля, че се налага да разчитате на него. Всичко е между тези корици.
Бетани остана зяпнал, а лицето на Къркуд грейна в усмихнато и безмълвно „само така, момиче“. Балард влезе в колата си и пое на запад, докато не стигна до отклонение, успоредно на магистрала 405. Надлезът на магистралата шумеше над нея, докато седеше на пейка в оградена ниша на приюта за кучета, а до нея беше Пинто, спасеният мелез на чихуахуа, който можеше да вземе. Кафяво-бялото куче тежеше има-няма четири килограма, муцунката му беше удължена като на териер и кехлибарените му очи гледаха с надежда. Дадоха й половин час да реши, но след по-малко от десетина минути тя вече не се колебаеше.
Подариха й метална клетка за пренасяне на кучето, торба с два и половина килограма суха храна и каишка с прикрепено калъфче, в което имаше разграждащи се торбички за кучешки изпражнения. Балард закара Пинто на плажа до „Ченъл Роуд“ в каньона Санта Моника, където седна със скръстени крака на одеяло и откачи каишката от нашийника на кучето.
Тук извивката на бреговата линия хлътваше навътре и почти не се мяркаха хора. Небето беше безоблачно, леко захладняваше от тихоокеанския бриз, който беше достатъчно силен да подмята песъчинки върху одеялото. Балард виждаше ясно и остров Каталина, и очертанията на корабите, излизащи от пристанището зад Палос Верде.
Кучето беше останало в приюта пет седмици. Балард гледаше с радост как то подтичва насам-натам по пясъка пред нея. Инстинктите му подсказваха да не се отдалечава много. Озърташе се към нея през няколко секунди и май разбираше, че тя го е спасила от мрачно бъдеще.
Когато се умори накрая, настани се в скута й да поспи. Тя го галеше и му казваше, че всичко вече е наред.
Така ги завари обаждането, което очакваше, откакто даде на Бетани и Къркуд следственото дело за убийството. Лейтенант Робинсън-Рейнълдс я уведоми, че е отстранена от работа до второ нареждане за неподчинение. Говореше официално и безстрастно, но после изрази и разочарованието си от последствията на нейните действия за самия него.