Внезапен порив на вятъра разроши косата и погали сгорещената ѝ кожа. Найл повдигна глава. Оглушителната музика заглъхна.
— Ела с мен!
До Ада и обратно, ако се наложи! О, я чакай, нима тя вече не беше ходила там?
Найл я хвана за ръката и я поведе към кабинета си. След като вратата зад тях се затвори, той обви ръце около нея и я притисна към себе си.
— Опитвам се да постъпя правилно — едва процеди той през стиснатите си зъби. — Нима не виждаш, любима? Поне един път в живота си искам да постъпя правилно.
Хм, душата на демона не беше чак толкова черна. Каквото и да си мислеха хората.
Да, изобщо не беше черна. Най-накрая Холи го виждаше съвсем ясно. Нейният демон. Нейният Найл. Просто… нейният.
Той се вгледа в очите ѝ, стиснал здраво зъби.
— По дяволите, не… Холи, аз те предупредих! Това е прекалено опасно! Ти не можеш да ме принудиш да те обичам…
— Обичам те, Найл.
Добър, лош… Всякакъв.
Той преглътна.
— Не трябва. Аз не съм… този, от когото имаш нужда.
— Ти си единственият, от когото имам нужда и когото желая — имаше само едно нещо, което можеше да я накара да си тръгне. Само едно. — Ти ме спаси. И не говоря само за последната случка.
Тя никога нямаше да забрави появата му в онази стая. Трябваше ѝ само един поглед, за да разбере, че той ще бъде нейният спасител.
Може би винаги го е знаела…
— Ти ми показа коя съм всъщност. Накара ме да спра да се самозалъгвам.
Найл мълчеше.
— Искаш ли да остана с теб?
— Това, което искам, няма значение — ръцете му все още не бяха отпуснали захвата си около нея. — Ти трябва…
— Обичаш ли ме?
„Не ме принуждавай да те обичам!“
Само отговорът на този въпрос беше от значение. Ако той кажеше „не“, тя щеше да си тръгне и да вземе остатъците от потъпканата си гордост с нея. По дяволите, щеше да ѝ бъде много трудно да изпълни решението му, защото щеше да скучае по него.
— Обичаш ли ме? — притисна го тя.
Маската върху лицето му се пропука. Устните на Найл завладяха нейните. Неистово горещо и страстно… така, както искаше Холи.
— Да, по дяволите! — изръмжа той срещу устните ѝ. — Да.
Думите сякаш насила се изтръгнаха от него. Може би защото бяха истински. Но все пак Найл поклати глава и се отдръпна.
— Не мога да ти позволя да останеш. Този свят не е за теб и…
Свят на демони, шифтъри… и мрачни сенки, където винаги можеше да се крие нещо зло.
— Да, така е.
— Хол и, опитвам се да постъпя правилно!
— Майната му на това „правилно”… — каза тя и усети как щастието я изпълва. — Аз те искам.
Тя знаеше, че животът ѝ с Найл никак нямаше да е лесен; все пак характерът му не беше от най-леките.
Демон.
Но ако той останеше в леглото с нея, тя щеше да бъде най-щастливата жена на света.
Найл обви ръце около лицето ѝ.
— Ти ме обичаш? — Той изглеждаше направо слисан.
— Повече от всичко на света.
Холи знаеше, че демонът се смяташе за недостоен за любов. Какво пък, Найл щеше да получи всичката любов, която се беше събрала в сърцето ѝ.
— Искам това да не свършва… Искам завинаги да остана с теб.
Аха, ето това звучеше точно като взискателния демон, когото тя толкова добре познаваше и обичаше.
— Не съм очаквала друго.
А вечност с него — ако историите бяха верни и не послъгваха — щеше да бъде много, много дълго време. Но дори ако имаше отредено по-малко, тя щеше да се наслади на всяка минута. Всеки ден. И всяка нощ. Да, нощите им заедно определено щяха да я радват повече.
Ключалката на вратата зад тях щракна. Топлите ръце на Найл се плъзнаха под блузата и покриха гърдите ѝ.
„Точно както го искам!“ — измърка Холи и се изви към любимия си демон.
Завинаги.
В светлина или мрак.
* * *
Детектив Колин Гит вървеше към ареста. Имаше още няколко въпроса, които искаше да зададе на Мишел Риджуей. И искаше да получи отговорите им, преди да се върне вкъщи и да си легне в леглото при Емили.
До килиите не се виждаше нито един полицай и Колин се напрегна. Това не беше добър знак. Втурна се напред… и видя Мишел. Тя лежеше на пода, а около врата ѝ имаше омотан чаршаф.
Мамка му!
Той огледа килията, като отбеляза точното разположение на чаршафа. Единият му край беше увит около гърлото на жената, а другият — завързан за решетката.
Приличаше на самоубийство. Но само приличаше…
Гит изскърца със зъби.