— Това не е игра!
Дори след всичко, което се беше случило, тя не разбираше колко е уязвима. И колко лесно можеше да умре. Също като Джилиан. Доведената му сестра. Сестрата, която също беше демон и все пак притежаваше някаква сила, макар и малка. Сила, която се беше оказала недостатъчна, за да се справи с убийците, ловуващи през нощта.
— Аз няма да оставя тази история така.
Устните на Холи се присвиха без никакъв намек за трапчинка. Жалко!
— Аз ще открия кой уби Карл. Дойдох в „Парадайз Фаунд“, защото си мислех, че ще искаш да ми помогнеш.
— Сбъркала си.
И тъй като беше наясно, че това може да е последният му шанс и защото… добре де, защото много искаше да усети върху езика си сладкия ѝ аромат, а и светлината на звездите създаваше определена атмосфера… Найл просто я целуна.
Устните на Холи бяха леко разтворени — тя тъкмо се канеше да направи демона на пух и прах, но — о! — какъв вкус само…
Найл нахлу в устата ѝ. Настоятелно, с което изискваше ответна реакция. И отговорът ѝ не закъсня. Тя разтвори устни и езикът ѝ пресрещна неговия. Експлозията от чувствен глад го прониза така, сякаш в корема му се вряза юмрук. И без това възбуденият му член буквално се вдърви. Гърдите на Холи се притиснаха в тялото му и той усети как набъбналите ѝ зърна се отъркваха в тениската му. Тя сложи длани върху ръцете му, обви пръсти около бицепсите му и стисна. Нямаше съпротивление. Не, Холи не го отблъскваше, не се опитваше да се измъкне… Беше се приближила колкото се може по-плътно към него. Също както и той към нея. Устните ѝ — плътни и меки — бяха идеални срещу неговите. А езикът ѝ…, ах, госпожицата прекрасно умееше да използва езика си. Знаеше как да погали. И как да поизмъчи. Как да го подлуди. Може би тази смъртна жена все пак нямаше да има нищо против да си поиграят? О, беше абсолютно…
Но Холи се освободи от устните му, отблъсна ръцете му и отстъпи крачка назад.
— Не!
В широко отворените ѝ очи се чете желание. И ужас. Нищо ново! Доста често го беше виждал през живота си. Но въпреки всичко се напрегна. Не искаше тя да го гледа по този начин.
Пръстите ѝ се стрелнаха към устните сякаш за да изтрият вкуса му оттам и Найл присви очи.
— Мислиш… — започна Холи бавно, но после спря и преглътна. — Мислиш ли, че първо можеш да ме заплашваш, че ще изчукаш мозъка ми…, а след това и мен?
Найл не отговори. А и какво можеше да каже?
— Не! Аз не съм една от твоите курви, които се увъртат около демоните. Аз не искам набързичко да се изчукам с теб в тъмното просто заради тръпката, а след това да разказвам, че съм се чукала с чудовище.
Попадението беше абсолютно точно. Изглежда, че журналистката беше наясно с мотивите на смъртните жени, които посещаваха клуба му.
— Аз не искам да си играя…
— Не, Холи, искаш го.
Сърцето ѝ все още туптеше прекалено бързо, зърната ѝ бяха напрегнати, а скулите ѝ — поруменели от желание. Тя наистина го желаеше. Него. Найл.
— Аз не смятам да си играя.
Холи отпусна ръце.
— А да си свърша работата. И ще изясня какво се е случило с Карл. Със или без теб.
Той я измери с поглед. Колко жалко! Толкова им беше добре заедно. Сексът им щеше да бъде невероятен. В нея имаше толкова огън… Жалко! После поклати глава.
— Съжалявам, скъпа, но ще е без мен. — И направи единственото, на което беше способен. Обърна се и се отдалечи.
Но докато крачеше към автомобила си, усещаше погледа на Холи върху гърба си. Ръката му посегна към дръжката на вратата.
— Найл?
О, гласът на тази жена определено му въздействаше! Леката дрезгавина в него, когато произнасяше името му… Сякаш приласкаваше члена му.
Само че Найл не се обърна да я погледне. А отвори вратата.
— Трябва да те е грижа.
В гласа на жената се бяха появили железни нотки.
— Ти се правиш на копеле, но освен младеж, Карл беше и един от твоите. Ти трябва да…
Горчив смях се откъсна от устните на Найл. Той просто не успя да се въздържи. Обърна се и я погледна.
— Скъпа, нима забрави толкова бързо? Инкубът, който те беше хванал онази нощ, той също беше един от „моите“. А аз просто го изпепелих… — и огънят беше толкова красив.
Холи трепна. Устните на Найл се извиха във вледеняваща душата усмивка.
— Аз убивам своите.
Инкубът не беше първия, нямаше да бъде и последния.
— Аз не водя кръстоносен поход, за да спасявам… особено пък смъртни, които са толкова глупави, че си пъхат носа там, където не им е работа.