Никога повече не искаше да се чувства толкова слаба, както в онази пресечка. Никога отново. Трябваше да има начин да защити съзнанието си от подобни атаки. Все трябваше да има някакъв начин…
А ако някой знаеше за този начин, то това трябваше да е д-р Дрейк.
Така беше започнала тези консултации. Наполовина лечение, наполовина уроци за защита на съзнанието. Най-странното беше, че това сработи.
Ето например тя не избухна, когато нейният бивш годеник цъфна в кабинета ѝ. Без помощта на Доктор Чудовище, тя най-вероятно щеше да го разкъса на много малки парченца.
— Аз… аз искам да попитам нещо — Хол и седна на крайчеца на дивана. Чувстваше се странно неловко. Същото напрежение я беше обхванало и онзи път — на първата ѝ визита — но четиридесет и петте минути бяха изтекли неусетно.
„Аз зная за съществуването на Другите — уверено беше казала тя тогава. — Няма нужда да се преструваш пред мен.
Емили беше запазила мълчание.
— Аз го зная и съм тук, защото искам да се науча как да се защитя.
Д-р Дрейк беше наясно какво се беше случило на онази воняща и мръсна уличка. Нейният любовник — детектив Колин Гит — се беше озовал там буквално секунди след последното действие. Холи подозираше, че между доктора и ченгето имаше много малко тайни. Ако въобще съществуваха такива.
В очите на психотерапевта тогава светеше разбиране. Емили се съгласи Холи да стане нейна пациентка. И започна да я учи как да си слага ментални бариери и да ги накара да заработят. На нея ѝ се налагаше толкова силно да се концентрира, че от това я заболяваше главата, а сърцето ѝ се разтуптяваше като лудо.
Но на тези сеанси имаше не само обучение. Тя изведнъж се хващаше, че разказва на д-р Дрейк за Зак. За родителите си. За брат си. Боже, когато заговори за пръв път за Питър, плака повече от час.
— Можеш да ме питаш за всичко — отвърна Емили и взе химикала си. — Но помни, че аз също ще задавам въпроси.
Тя винаги правеше така. Коварни въпроси, отговорите на които на пръв поглед изглеждаха лесни. Но когато се замислеше над тях се отваряха стари рани, които Холи отдавна се опитваше да излекува.
Затова сега въздъхна дълбоко.
— Защо… защо се съгласи да ме приемеш? Ти знаеше, че съм журналистка. Можеше да идвам тук само за да измъкна някаква гореща информация…
— Ти не си такава — без колебание отвърна Емили.
Дали беше почувствала това със своя дар?
— Сигурна ли си?
Последва кимване.
— Но защо ме прие? — отново попита Холи. Отговорът на този въпрос беше много важен за нея.
— Ти имаше нужда от мен — доктор Дрейк присви рамене. — Не съм свикнала да отказвам на хора, които имат нужда от помощта ми.
По дяволите, това си беше истина! Тя наистина имаше нужда от Емили, за да не се окаже отново в положението на беззащитна. Но…
— Аз не съм като другите ти пациенти.
Холи беше видяла някои от тях. Беше ги засичала в приемната. И те не бяха много разговорливи. Всички пациенти на д-р Дрейк бяха Други, докато тя…
Веждите на Доктор Чудовище леко се смръщиха.
— Не съм сигурна, че те разбирам, Холи.
— Ти лекуваш Други, нали? А аз не съм такава. Аз съм просто… — човек.
Дали беше такава?
Тишината в стаята стана оглушителна. Емили остави химикала на бюрото си и облиза устни.
— Малко съм объркана.
„Ами, добре дошла в клуба!“
— Холи, въпреки онова, което си чула за мен, съм длъжна да ти кажа, че имам няколко пациенти и сред смъртните.
Звучеше дяволски успокояващо и Холи притисна ръка към гърдите си.
— Ами, да… добре… разбира се, че…
Доктор Дрейк бавно поклати глава.
— Но ти… хм… си наясно, че не си смъртна, нали?
Беше добре, че тя все още седеше на дивана. Нещо подсказваше на Емили, че ако Холи стоеше права, със сигурност щеше да се свлече на земята.
— Повтори го отново, моля! — по-скоро го пропищя, отколкото изрече тя.
Емили вдигна химикала и си записа нещо в бележника.
— Не си знаела?
— И аз все още не зная — да, Найл се беше опитал да ѝ го каже. Доктор Дрейк само потвърди думите му, но…
О, боже!
Как беше успяла да изживее целия си живот, без да знае, че принадлежи към Другите!
— Ти не си много силен демон; първо или второ ниво по тяхната скала за сила…
По демоническата скала?
— … но аз знаех, че принадлежиш към Другите още на минутата, в която те видях.
Този грохот… определено не беше дело на нейното сърце. Този грохот беше грохотът на света, който се сриваше под краката ѝ.