— Дай ми интервю в пряк репортаж. Отговори на въпроси за убийствата. Можем да се приготвим предварително — ти ще кажеш каквото сметнеш за добре, а аз ще премълча останалото.
Ти на мен, аз на теб; това беше стар и изпитан способ.
Гит само стисна здраво зъби, но отговори не той, а Брукс.
— Пет минути?
Този хубавец беше обещал да ѝ даде интервю… само че така и не удържа на думата си.
— Пет минути. И то сега — а тя нямаше да му позволи да я излъже още веднъж.
Шифтърът се усмихна.
— Изглежда, че си на път да се превърнеш в телевизионна звезда.
Брукс измърмори нещо, което според Холи много наподобяваше на „Върви на майната си!“.
Сърцето ѝ се разтуптя точно както преди началото на всяко предаване.
— Е, какво, детективи, договорихме се. Сега да го направим.
* * *
Найл видя за пръв път отблизо как работи Холи. При убийството на Карл беше пристигнал в момента, в който операторът беше свалил камерата си от нея, а и тогава мислите му се въртяха около кръвта, смъртта и отмъщението. Просто не обърна внимание на снимачния екип.
Холи стоеше в ярката светлина на специалния прожектор и държеше микрофона в лявата си ръка. Операторът сложи камерата на рамото си и насочи обектива към лицата на Холи и Тод Брукс. Както беше обещала, тя позволи на детектива сам да реши за какво да говори. Той описа престъпленията и разказа за връзката между жертвите.
— Полицията на Атланта подозира, че неизвестният, убил Карл Бронкс, е виновен също и за смъртта на Сам Митерс.
Брукс не каза нито дума за Джулия Пауърс. Найл беше свидетел как преди началото на интервюто, тя и ченгето обсъждаха мъртвата. Холи сама предложи да не дава информация за това престъпление, докато не известят близките на жертвата за трагедията.
Найл беше изненадан. Холи не приличаше на другите журналисти, а той беше видял достатъчно количество от тях през живота си. Тя не търсеше сензацията на всяка цена, без да обръща внимание чии чувствата можеше да нарани или чий живот да разруши.
Да, тя се интересуваше… А това криеше опасност. Жената дори не подозираше, че по този начин става уязвима.
Но въпреки това, беше намерила начин да получи това интервю и вероятно щеше да успее да завладее вниманието на убиеца, който и без това я беше взел на мушка.
— Наистина ли смяташ, че си струва? — прошепна до него шифтърът.
Найл не си направи труда да го погледне, защото картината пред него му харесваше много повече. В ярката светлина Холи изглеждаше дяволски сексуална — бледно, но съвършено лице, огромни зелени очи… И тези устни…
— Ти я превръщаш в мишена.
Той беше наясно, но…
— Копелето иска да се добере до мен.
Нямаше по-„нечист“ демон от него.
— Може и да си прав.
Ченгетата обикновено се опитваха да ободрят в подобни ситуации, но Гит не беше обикновен. Макар че не можеше да бъде наречен и типичен шифтър. Животинската същност на детектива беше вълк — диво и опасно същество. Но Гит, вместо да ловува смъртни, се беше заел да ги защитава. Толкова за наследствеността. Той с всички сили се опитваше да измени предначертаното още в мига на раждането му.
— Лесно ли е да хвърлиш любовницата си в лапите на чудовището?
Тези думи накараха Найл да се обърне към него. Трябваше да си признае, макар и с неохота, че харесваше Гит като ченге, но точно в този момент детективът го дразнеше.
— Не се занимавай с проблемите на Холи — това прозвуча като предупреждение.
Колин само стисна зъби и упорито продължи:
— Найл, много трудно е да защитаваш жена, към която не си равнодушен.
Към която не е равнодушен?
Демонът се напрегна.
— Ти не пропускаш възможността да я докоснеш — тихо продължи Колин. — Галиш я, хващаш я за ръката… Постоянно търсиш контакт.
Защото му харесваше да я усеща до себе си.
— Бъди внимателен или ще покажеш на околните прекалено много неща, демон. Никога не знаеш кой може да те следи.
Найл отмести поглед от Гит и отново се вгледа в Холи. Взема интервю от ченгето. Говори за убиеца садист.
И това се вижда от целия град.
Никога не знаеш кой може да те следи.
Да, затова Холи искаше да направи пряк репортаж.
Найл разтри гърдите си, когато усети внезапна, но тъпа болка в сърдечната област. Какво, по дяволите…
Не, това не можеше да се дължи на… страха.
„Аз ще обезпеча безопасността ѝ.“