Найл все още чуваше отзвука от болката в гласа ѝ. Да, били са близки.
— Някои негови приятели твърдели, че… цитирам: „вземал наркотици, за да успокои демоните си“.
Много бавно Найл отмести поглед от зърнестата снимка на момчето с устните на Холи и очи, изпълнени с болка и страх.
— Един от твоите… — Жил облиза пълните си устни. — Вие бързо се пристрастявате към дрогата, нали?
Да, някои демони се превръщаха в наркомани. А поради демоническата им сила, това беше много опасно.
Например Сам Митерс. Той се беше пристрастил още в ранна възраст. Найл знаеше, че нещастникът чува мислите на убийците. И този зловещ, коварен шепот бавно, но сигурно, го подлудяваше. Само амфетамините помагаха на Сам да заглуши гласовете.
Обикновените лекарства не помагаха на демоните. Ако страдалецът потърсеше помощ в болницата, за да може да се справи с кошмарите и гласовете, обикновено го натъпкваха с антидепресанти от типа на „Хлорпромазин“. А единственото, което правеха тези лекарства, беше да направят образите по-видими, а гласовете на убийците — по-силни.
Така, най-отчаяните демони прибягваха към самолечение и бързо се пристрастяваха към наркотиците, без да успеят да осъзнаят, че с пълна скорост летят към Ада.
Демоните и наркотиците не си съжителстваха добре заедно. И само ако се поставеха вътрешни бариери, например такива, каквито слагаше Емили Дрейк, можеше да се удържи кошмарът.
Но за създаването на такива бариери бяха необходими години, а болшинството демони — особено младите в преходна възраст, когато за пръв път усещаха прилива на демоническата си сила — не разполагаха с такива.
Трябваше да създаде някаква система, която да подпомага на подрастващите, така че да не повтарят кончината на Сам. Или да не свършват като… Найл погледна надписа под снимката. Питър Щорм. Дали и той е бил демон? Вероятно да. Може би дори много по-силен от Холи. Бил е уплашен до смърт от тази неизвестна тъма, която се е криела у него.
— Намери ли някаква демонска връзка в родословното дърво? — трябваше да има поне една. Демоните не се раждаха просто ей така, от нищото, в резултат на някаква мутация. С вампирите се случваше; точно така се появяваха Природените вампири. Родителите им бяха смъртни и отначало всичко изглеждаше нормално. Но след това — бум! — една сутрин се събуждаха с необуздана и дива жажда за кръв и сила, способна да помете цял квартал.
Може би само те бяха прокълнати?
Що се отнасяше до демоните, те живееха на земята от дълбоки векове. Още преди появата на първия човек. И щяха да живеят дълго след смъртта на последния.
— Опитвам се открия нещо за останалите членове на семейството… Найл, дай ми време — това приличаше на молба.
Найл измърмори нещо и отмести пластмасовия стол. Гледката от прозорците беше отлична, но мебелите не струваха.
— Обади ми се!
Демонът погледна към кръглия часовник на стената в кабинета на Жил. Наближаваше полунощ. Най-вероятно Холи щеше скоро да приключи с работата си. И да се прибере вкъщи.
Тази мисъл го възбуди.
Найл щеше да я чака до вратата.
* * *
Когато малко след полунощ Холи стигна до дома си, той тънеше в мрак. Светеше единствено лампата над верандата.
Тя затвори вратата на колата и се взря в къщата. Вероятно трябваше да е нервна, докато вървеше към входната врата на дома си, обвит в сенки. Някъде на свобода се разхождаше психопат, когото тя специално се опита да раздразни пред камерата. И сигурно трябваше да се страхува. Но не усещаше страх.
Защото знаеше, че не е сама. Изобщо не се огледа — нито настрани, нито назад, защото беше сигурна, че ще види сивото „Субару“, което я следваше. Беше го забелязала преди известно време, веднага след обяда. И беше разпознала мъжет в колата. Беше ги виждала в „Парадайз Фаунд“.
Охранителите на Найл.
За пет минути беше просто бясна от гняв. Дори възнамеряваше да му се обади и да му каже всичко, което мислеше за горилите, които беше изпратил по петите ѝ. След което успя да се овладее и замисли. Някъде из града се разхождаше убиец. Холи беше наясно, че опита да бъде прегазена не беше случайност. И ако двама огромни демони я следваха, то коя беше тя, че да възразява? Знаеше много добре, че щом заловяха маниака, „опашката“ ѝ веднага щеше да изчезне.
Така че — да, тя не се страхуваше от тъмнината и чудовищата, които се криеха в мрака. И знаеше, че Найл я чака. Той беше в дома ѝ. Точно както беше обещал.
Холи го усещаше с всички фибри на душата си. Тя не спираше да мисли за него от момента, в който се разделиха. И тези мисли постоянно я разсейваха, докато работеше. Нито един от любовниците ѝ не беше оказвал такова въздействие върху нея. Дори частица, която да наподоби на това усещане.