Найл пристъпи крачка напред.
— Отговаряйте!
— Че са го следили — гласът на Шон стана много тих. — Той каза, че е забелязал няколко пъти да го следи жена.
— Жена ли? Описа ли я как изглежда? — гласът на Холи трепна от напрежение.
— Симпатична. Млада. Блондинка, с къса коса. Къдрава — младежът поклати глава. — Той ни каза, че я е забелязал няколко пъти, но не е обърнал внимание, докато…
— Д-докато не получи бележката — добави Тед, като едва не се задуши от вълнение.
— Бележката? — повтори Холи. Напрежението караше тялото ѝ да се изпъва като струна. Тя смръщи вежди. На Найл му се прииска да я докосне; да разтрие раменете ѝ и да ѝ помогне да се отпусне. Но времето беше неподходящо. Както и мястото.
— Той получи бележка и… снимка — Шон стисна зъби. — Шибана заплаха, ето какво имаше в нея. Някаква глупост за това, че светът трябва да бъде избавен от нечистите…
— А нечистите — това сме ние — довърши Тод и скочи на крака.
Найл сложи ръка върху рамото му и го върна обратно на стола.
— Дяволите да го вземат! — беше се уморил до смърт от цялата тази глупост за демоните, описвани като изчадия на Ада.
— Копелето, което реже демоните… самият той е нечист — и луд. — Ние сме само жертви на отмъщението, върху чиито глави стоварват вината за цялата тази глупост. — Найл се чувстваше уморен и от цялото това преследване на демони от векове.
— И Карл е решил, че бележката му е оставена от жената? — на фона на ядосания Тед, Холи изглеждаше прекалено спокойна.
— Аха — кимна Шон. — От нея… или от мъжа, с когото я е видял.
Нещо вече се проясняваше.
— Разкажи ми за него — заповяда му Найл.
Адамовата ябълка на Тед нервно подскочи.
— Карл не го е видял много добре. Зърнал го само веднъж и то бегло точно преди да получи бележката.
— Какво ви каза Карл за мъжа? — Холи пристъпи от крак на крак.
— Висок. С черно палто. Дълго — после младежът безпомощно присви рамене. — Каза, че следващия път, когато го види, ще му срита задника.
Само че Карл така и не беше успял да изпълни заканата си.
— Ние… ние не знаем нищо повече — Тед явно се беше поуспокоил малко, но очите му все още бяха напълно черни. Найл така и не беше свалил ръката си от рамото му. Смяташе го за рано. Младежът беше прекалено напрегнат и току-виж — избухнал.
— Да, така е — очите на Шон постоянно меняха цвета си между черно и сиво. — И ние сме наясно, че ако не се разкараме от града, ще сме следващите.
— Защо смятате така? — присви очи Холи. — И вие ли получихте писма със заплахи?
Младежът пребледня още повече.
— Засега не, но аз не смятам да стоя тук и да чакам да я получа! Шибаната карта на смъртта. Намерихме такава и у Джулия. Тя, Карл… Получаваш я и… край — мъртъв си.
Холи обърна глава и погледна Найл право в очите. Той забеляза безпокойството в нейните. Както и страха. Свали ръката си от рамото на демона и я прегърна през раменете.
— Нищо няма да ми се случи.
— О, шибана работа! — изскимтя Шон от ужас. — Копелето е решило да се захване с теб? С теб?!
Найл погледна към младежа.
— Мен не ме е страх от смъртен, който явно иска преждевременно да умре.
— Но мен ме е страх.
Да, и точно затова презглава бързаха да се изметат от града.
— Бягството не решава проблема — Найл не мислеше, че мъжете бяха в списъка на убиеца. Поне към този момент. Жалко. Една примамка щеше да му свърши хубава работа.
— Аз сам ще реша проблема си — отсече Шон. — Защото не смятам да гледам как погребват приятеля ми. Няма да стоя и да гледам как го слагат в гроба…
— Да, по дяволите! — добави и Тед, макар да имаше вид на някой, който може да повърне всеки момент. — Не и Карл. Той беше най-добрият ми приятел, откакто навършихме шест години. Аз н-няма д-да г-гледам к-как…
— Найл? — гласът на Холи беше толкова тих, че той едва я чу. Погледна отново в очите ѝ. И видя молбата.
О, проклятие!
„Помогни им!“ — устните ѝ изрекоха думите, без да отронят звук.
Найл стисна зъби. Той смяташе да закара демоните някъде и да им даде възможност да напуснат града колкото се може по-бързо, след което отново да се заеме с търсенето на убиеца. Смяташе да разпространи слуховете за блондинката и да види дали някой друг не я беше забелязал да се увърта около Карл. Но беше готов да се обзаложи, че не тя беше убийцата. Тя може би само следеше жертвата. Или играеше ролята на примамка…
Убиецът, когото търсеше Найл, определено беше мъж; сигурен беше. Начинът, по който се бяха разправили с Карл и Сам, както и с бедната Джулия… Само мъж беше способен на това. Прорезите бяха прекалено дълбоки. Прекалено големи.