Холи облиза пресъхналите си устни.
— Искам да поговоря с нея.
— Сигурен съм, че е така — Гит проблесна със зъби. — Но ние сме първи. Чакаме я да дойде в съзнание — каза той, след което прониза Найл с поглед. — Знаеш ли нещо за това нападение? Или за жената?
Какво, според Гит, трябваше да знае Найл!
Нейният демон само поклати глава.
— Проклятие! Така си и мислех — Гит поклати глава объркано и отново се обърна към Холи. — Щорм, бъди внимателна. Струва ми се, че е време да започнеш да се притесняваш за живота си.
Аха, сякаш тя не можеше да се сети за това и сама.
— Мислиш ли, че това нападение е свързано с другите убийства?
От разговора дотук ставаше ясно, че почеркът на това престъпление беше по-различен от този при убийствата на демоните.
— Мисля, че ти си свързващото звено между тях — отговори Брукс. — И не вярвам, че това е просто съвпадение. Жената в кабинета ти е с разбита глава в същата нощ, в която ти излезе с пряк репортаж на убийствата по телевизията.
Да, Холи също не вярваше в подобно стечение на обстоятелствата. Коремът ѝ се присви от притеснение. Трябвало е да нападнат не Ким. А нея.
„На нейното място трябваше да съм аз.“
— Имаш нужда от охрана — каза Гит, без да отмества очи от Холи.
— Тя вече я има — тихо отговори Найл.
— Надявам се… Надявам се да е повече от добра — детективът разтри горната част на носа си. — Ти искаше да привлечеш вниманието на онова копеле. Е, Щорм, вече не можеш да имаш никакво съмнение — успя да постигнеш целта си.
Холи отмести поглед към полицейските автомобили. Сините им светлини танцуваха пред очите ѝ.
Да, тя беше успяла да привлече вниманието на копелето.
Сега оставаше само да го хване, преди да е успяло да нападне някого другиго.
„Ким, толкова съжалявам…“
Глава 12
— Мамо? Привет, Холи е… — сякаш майка ѝ нямаше да познае гласа на собствената си дъщеря. Тя притисна телефона към ухото си с рамо, прехвърли чантата в лявата си ръка и започна да рови вътре с дясната. Намери ключа за колата си и го извади. — Може би си успяла да видиш по телевизията… нещо…, но трябва да знаеш, че съм добре.
От разговорите с телефонния секретар на майка си се чувстваше гадно, но в последно време двете си общуваха точно по този начин.
Да заяви, че с майка си бяха близки означаваше най-безобразно да излъже. В действителност, след смъртта на Питър, майка ѝ се беше оградила от чувствата си към нея.
— Мамо, искам да ми се обадиш, става ли? Трябва да поговорим.
Ти знаеш ли, че съм демон? Или че Питър е бил? И защо, по дяволите, не си ми казала досега?
— Това наистина е много важно — тя заобиколи колата. — Позвъни ми. Моля те.
Чу писък на спирачки и се обърна. Под лъчите на утринното слънце блестеше черна спортна кола. Вратата ѝ се отвори и на тротоара излезе Зак.
Зак? По дяволите!
Днес явно не беше щастливият ѝ ден.
— Позвъни ми — повтори тя още веднъж и прибра телефона в чантата си. След това разтърси глава, наясно, че със сигурност е зяпнала от изненада. Само той ѝ липсваше в момента.
— Холи — въздъхна Зак и забърза към нея, разтворил ръце да я прегърне.
Тя се отдръпна.
— Какво правиш тук?
Усмивката му угасна.
— Гледах сутрешните новини. Видях какво се е случило в сградата. Аз… притесних се за теб — идеалните черти на лицето му изразяваха безпокойство.
Холи конвулсивно въздъхна.
— Аз… Аз съм добре. Дори ме е нямало, когато… — бедната Ким са я ударили с лампа по главата.
— Но на нейно място е можело да бъдеш ти, Холи — стисна юмруци той. — Казвах ти и преди, че с тези твои репортажи… Това не е безопасно.
Двамата неведнъж бяха спорили на тази тема.
— Зак, това е работата ми.
— Да се превърнеш в мишена на луд убиец не е най-добрата ми представа за работа!
Яростта му я изненада и в отговор на това собственият ѝ гняв започна да се надига.
— Благодаря ти за безпокойството — едва успя да изрече Холи. — Но това, което правя, не те засяга. Вече не те засяга — тя бавно се опита да го заобиколи. — Моята работа е важна за мен и аз съм добра в това, което правя.
Зак я сграбчи за китката. Не очакваше такава сила от него.
— Не ме зарязвай.
— Не ми казвай, че…
— Притеснявам се за теб.
Само няколко сантиметра деляха лицата им едно от друго и Холи виждаше проблясващите златни искрици в сините му очи.
— По улиците се разхожда убиец. Той кълца жертвите си, а ти го дразниш. Не мисля, че искаш да си имаш работата с подобно чудовище. Проклятие, дори аз съм наясно, че стъпваш по много тънък лед — захватът му стана малко по-нежен. Но само малко. — Това е прекалено рисковано. Трябва да спреш.