Холи също облиза устни и усети върху тях аромата, така присъщ на Найл. И едва след това успя да изрече:
— Можеш ли да накараш асансьора отново да тръгне?
Демонът леко повдигна вежда и кабината отново оживя.
— Извинявай, любима, но не съм от търпеливите.
Значи самият той беше спрял асансьора? Само заради нея?
Тя го осмисли за секунда, след което свали ръце от широките му рамене.
— Знаеш ли, аз не обичам много… тесните места.
Усмивка, която не можеше да бъде описана по никакъв друг начин, освен като порочна, освети лицето му.
— А аз направо ги обожавам.
О, по дяволите!
— Холи, отпусни се! Няма от какво да се страхуваш, когато си с мен.
Би било приятно да се поддаде на изкушението, но тя все още не можеше да му се довери изцяло. Поне засега. Затова изправи рамене.
— Аз и не съм се страхувала.
Когато Найл я целуна, Холи се беше възбудила прекалено бързо и силно, за да може да успее да си помисли за страха.
Разнесе се звън, вратите на асансьора се отвориха и откриха ярко осветеното фоайе. Холи побърза да излезе. Хората тук бяха десет пъти повече, отколкото на четвъртия етаж. Беше толкова лесно да изчезнеш.
Найл я следваше по петите, подобно на тъмна сянка, и разчистваше пътя ѝ към изхода.
— Трябва да намерим Ким. И да я накараме да ни разкаже за нападението.
Той се спря пред плъзгащите се врати.
— Невинните не бягат — и сложи слънчевите си очила.
— Освен ако не са изплашени до смърт — парира го тя, като се стараеше да не обръща внимание колко добре изглеждаше той. Черната му коса беше отметната назад, скулите му описваха красива линия, а прилепналата черна тениска подчертаваше изразените мускули на ръцете му и широките гърди.
„Спокойно, момиче!“
Сега не беше време за сексуални фантазии.
— Трябва да я намерим — упорито повтори Холи. — Ами ако е видяла лицето на престъпника? Тя може да знае…
— Тя е избягала от полицията — поклати глава той. — Значи, има какво да крие — Найл направи крачка напред и подвижните вратите се плъзнаха настрани.
„Зная.“
— Тази Ким… Може да не преценяваме правилно ситуацията.
— Какво…, какво искаш да кажеш?
— Ами ако тя не е била случайна жертва? — Найл се огледа, за да се увери, че Холи го следва. — Ами ако точно тя е била целта?
Тя не се беше замисляла върху това. Поне дотогава, докато не видя омачканите чаршафи върху празното легло. Едва тогава усети как се зараждат в нея първите подозрения. Ако Ким се беше оказала случайна жертва, нима охраната пред вратата на стаята нямаше да е това, към което тя да се стреми с всички сили?
— Защо тогава си е тръгнала?
— Мисля, че това може да ни го каже само тя.
Слънчевата светлина буквално я заслепяваше. Холи присви очи и вдигна ръка над тях, за да ги предпази.
— Полицията първо ще отиде до дома ѝ. И ако тя е там, ще я отведат на разпит.
— Тя няма да се върне вкъщи. — Найл спря.
— Ще замине извън града?
С първия заминаващ автобус? С първия автомобил, който ще ѝ спре? Защото беше уплашена? Или защото имаше какво да крие? А може би и двете?
— Да отидем в „Парадайз Фаунд“ — по изражението на лицето му Холи не можеше да прочете нищо, а в очилата му виждаше единствено собственото си отражение. — Ще използвам връзките си и ще видим какво можем да открием за нея.
Демонически връзки. Нали точно заради това искаше да работи с него. Връзки… Тя знаеше, че той е прекрасно осведомен за всичко в света на Другите, но…
— Найл, как мислиш, дали Ким е… демон?
Тя заговори тихо, защото наоколо сновяха санитари, както и един окървавен тийнейджър, когото майка му водеше към спешното отделение.
Демонът само сви рамене.
— Никога не съм се срещал с нея, затова не мога да го твърдя със сигурност.
„Никога не съм се срещал с нея“
— Значи, е истина? Че демоните могат да разпознават себеподобните си само с поглед?
Найл я хвана за китката и тя се опита да не обръща внимание на пулса си, който отчаяно затуптя.
— Е, теб не успях да разпозная.
И доколкото тя знаеше, никой друг не беше успял.
„Мамо, позвъни ми, дяволите да го вземат!.“
— Карл казваше, че може да вижда през защитните заклинания на другите демони.
Найл поклати глава, което можеше да се сметне и за потвърждение.
— Обикновено е така — пауза. — Но не и с теб.
Имаше нещо в гласа му, от което тя застина. Любопитство? Объркване?