„Какво съм аз за него?“
Въпросът я накара да се вцепени. Отначало, всичко помежду им беше на сексуална основа, но сега…
Какво сега? Какво искаше Найл от нея?
— Ти си различна. Твоят дар е да криеш същността си от другите. Идеалната маскировка. — Добре, сега в гласа му се долавяше… възхищение? — Демоническите ти сили са съвсем малко и това ти дава възможност да се изплъзнеш на най-силните сред нас.
Холи стисна ръце в юмруци толкова силно, че ноктите ѝ се впиха в нежната кожа на дланите. Тя все още не беше готова да извика: „Хей аз съм от демонската банда!“, но споменаването на слабите ѝ способности — или почти никакви — я остави с неприятен вкус в устата. Нищо не зависеше от нея.
— Знаеш ли, не всички можем да сме гадняри от десето ниво.
Тишина.
Лекият вятър ласкаво я погали по лицето.
— Права си. И този факт много ме радва. Повярвай ми, по-добре е да не знаеш какво значи да си притежател на толкова огромна сила.
Във въздуха замириса на изгоряло. Не просто на пепел, а на изгоряла плът.
— Вярвам ти.
С такива възможности можеш направо да превъртиш.
Границата между доброто и злото за мнозина беше прекалено тънка и Холи го знаеше прекрасно. Да притежаваш такава мощ, която да ти позволява да решаваш кой да живее или кой да умре и да контролираш останалите… беше прекалено голяма съблазън. И ужасяващо изкушение.
— Как се справяш с това? — думите сами се отрониха от устните ѝ. В тях се смесваха любопитството на журналистката и възхищението на жената. Както и загрижеността ѝ към него.
Да живееш всеки ден с такъв товар… не всеки успяваше да издържи и да не се плъзне стремително към пропастта.
Устните на Найл се присвиха в тънка линия.
— Проклятие! Не ти трябва да знаеш.
— Трябва да зная.
Ръцете му, които досега бяха отпуснати, се свиха в юмруци.
— Майка ми избяга, след като узна на какво съм способен. А това се случи, когато поредният ѝ любовник направи грешка, като се опита да я удари в мое присъствие — каза той и върху страната му нервно потрепна мускул. — Аз погледнах към копелето. Просто го погледнах. И го изхвърлих през прозореца на къщата. Бяхме на втория етаж.
О, боже!
— Дотогава не бях вършил нищо подобно и не осъзнавах, че го мога. Силите на демона се пробуждат по време на пубертета бързо и без предупреждение. До този момент дори не подозирах какво ми се е паднало като дар. Мама ме погледна както се гледа шибано чудовище, макар самата тя да беше демон.
Холи мълчеше. За пръв път в живота си не можеше да намери подходящите думи.
— На копелето му се размина. За мое щастие се беше приземил върху храстите на съседите. Имаше счупена ръка и няколко ребра. И беше изплашен до смърт. Избяга, без да се обърне назад. — Найл въздъхна дълбоко. Изглеждаше объркан и изгубен. — След което го последва и мама. Остави ме на стъпалата на къщата на баба и си тръгна, без нито веднъж да се обърне назад, по дяволите! — той пристъпи крачка към нея. — Защото не можеше да се справя с мен. В онзи ден тя беше погледнала в душата ми и беше видяла на какво съм способен. И видяното я беше ужасило — гласът му трепереше от гняв. И болка. Дълбока болка.
Как така тя беше решила, че мъжът е хладнокръвен и лишен от емоции? В него бушуваха чувства. Прекалено много чувства. Искаше ѝ се да го докосне. И да го утеши. Глупаво, нали? Но, по дяволите… Ръката ѝ се вдигна и го погали по лицето.
— Ако знаеше какво съм вършил… Едва ли щеше дори да ме докоснеш — в гневния му глас звънтеше ехото на болката. По всичко си личеше, че Найл вярваше на всяка своя дума. — И изобщо нямаше да позволиш аз да те докосна.
Холи преглътна. В този момент бяха само двамата и нищо наоколо нямаше значение. Важен беше само този миг. Най-накрая тя видя мъжа. И го чу.
— Все нещо зная…
Смехът му беше горчив и студен.
— Ако знаеше всичко, дори нямаше да можеш да затвориш очи през нощта.
Може би трябваше да се махне. Да се обърне и да избяга надалеч.
Слънцето я изгаряше, докато вятърът разбъркваше косата ѝ. Но не с нежно докосване, а с резки пориви.
Може би наистина трябваше да се махне оттук.
Или може би трябваше да… остане. Защото, когато Холи гледаше към Найл, не виждаше зло. А виждаше само него.
— Ти си убивал — това го знаеше със сигурност. — И не веднъж.
Тя беше свидетел само на едно убийство, но инстинктите ѝ подсказваха, че не е било първото.
— Да — думите прозвучаха като съскане.
Толкова много сила. Какво ли беше чувството? Да знаеш, че можеш да убиеш само като си помислиш за това. Да подчиняваш хората като прошепнеш само една дума.