Като взе и жената.
Интересно.
Найл обичаше смъртните жени. И обичаше да си играе с тях. Както и с безсмъртните.
Какво пък, явно между него и демона имаше нещо общо.
Като си подсвиркваше, мъжът излезе от гъстия мрак. Той щеше да изчака търпеливо, докато червенокоската сама се хвърлеше в ръцете му.
Понякога съдбата сама ти поднасяше желаното.
Той излезе на пресечката и подсвиркването му стана по-силно.
Такава хубава нощ. Жалко, че все още не беше убил. А днес беше просто идеална нощ за убиване.
Е, какво пък, може би беше време да открие нова плячка?
* * *
— Какво, по дяволите, правеше там? — изръмжа Найл, стиснал здраво волана. — Животът ли ти беше омръзнал?
— Какво? Послушай, приятел, нима ти не беше онзи, който така любезно ме изхвърли там? Аз нямах никакво желание да се озова на…
— Ти не беше сама — едва процеди през здраво стиснатите си зъби демонът.
— Аз бях… — Холи прекъсна думите си, след което въздъхна. Найл усети как красивите ѝ очи го пронизаха. — Откъде знаеш?
Той рязко зави надясно и веднага се чу свистенето на гумите по асфалта.
— По дяволите, госпожичке, нима забрави кой съм аз?
След последната си демонстрация на същата тази забравена от Бога уличка? Де да можеше да изтрие всичко от главата си…
— Демон — въздъхна тя.
Найл кимна. Демон до мозъка на костите си, до последната капка кръв. Не, той не беше червенокож урод с рога и остра опашка, избягал от дълбините на Ада. И нито един демон не подхождаше на това описание, макар хората да си ги представяха точно такива. Освен това, демоните никога не са били слуги на дявола. Разбира се, някои доброволно бяха избрали този път, който водеше към вечното проклятие. А и самият Найл неведнъж беше пристъпвал тази черта.
На практика, демоните превъзхождаха смъртните. Бяха корави, бързи и надарени със сила, за която смъртните можеха само да мечтаят. Според слуховете някои демони произлизали от Падналите — ангели, имали лош късмет чистите им и белоснежни задници да бъдат изритани от Рая. Найл не беше сигурен за истинския произход на неговия вид и изобщо не му пукаше, че не знае. Той живееше. Дишаше. И притежаваше достатъчно сила да разруши цял един квартал. Само това бяха фактите, които бяха от значение за него.
Улиците блестяха в светлината на фаровете от падналия дъжд. При преминаването на автомобила през локвите на всички страни хвърчаха пръски вода.
— Холи, ти си наясно с възможностите на демоните, нали? — Найл знаеше, че журналистката се опитваше да надуши за Другите в Атланта. Тя беше разбрала за тях преди няколко месеца, когато по погрешка беше решила да направи сериен убиец свой информатор. Онази жена ѝ беше разказала много, а после едва не беше станала причина за нейната смърт.
Би следвало да се очаква, че след като едва не стана жертва на маниака, Холи ще позабрави за известно време за работата си. И би трябвало да държи надалеч нослето си, обсипано с лунички, от света на демоните. Но, не. Тя ровеше, душеше и съдейки по онова, което Найл видя на местопрестъплението няколко часа по-рано, все така погрешно успяваше да подбере източниците си на информация. И сама си търсеше белята.
Иначе защо щеше да се озове в клуба му?
— Зная… нещичко.
Найл изкосо я погледна. Елегантните линии на лицето ѝ ту се появяваха, ту изчезваха, осветени от уличните лампи.
Гласът ѝ трепереше, но не от страх. А би трябвало да се страхува.
— Зная — тихо продължи тя — че всеки демон притежава способности. У някои са слаби…
— Както у твоето приятелче, Карл.
Проклятие! Той познаваше Карл. Беше виждал младежа на улицата и в „Парадайз Фаунд“. Трето ниво с много силно напрягане. Карл едва ли би могъл да бъде заплаха за някого.
И затова не виждаше смисъл в начина, по който го бяха нарязали на парчета. Ако Найл не беше сигурен, вероятно щеше да си мисли, че точно острите като бръснач нокти на някой шифтър бяха оръжието на убийството.
— А някои демони… — замислено завърши Холи — са много по-силни от останалите — последва пауза. — Като теб например.
Найл спря на светофара, който светеше червено, и обърна глава към нея.
— Да, скъпа. Например като мен.
В света на демоните съществуваше скала на силата им. От едно до десет. Всеки демон, който притежаваше сила между едно и три, беше по-силен от обикновен смъртен. Както всички демони, те притежаваха екстрасензорни способности, но не представляваха реална опасност за обществото. Онези, които притежаваха ниво от четири до седем бяха наистина неудобни. Те можеха да предизвикат пожар. Да контролират силата на вятъра. Дори да подслушват мислите на хората или да влизат в сънищата им. Но съществуваха и други — по-висок клас демони; демони, за които хората, ако знаеха, наистина биха се ужасили. Осмо ниво, девето и…