— Какво направих ли? — извика аристократът и отстъпи крачка назад. — Какво направих? О, значението на това невинно soirée беше твърде голямо от гледна точка на висшата дипломация! — Фракът въздъхна и продължи с глас, задавен от прилив на гордост: — Да, тогава с тънко дипломатическо изкуство аз спечелих сърцето на председателя на френската република и той ми се закле, че занапред ще бъде един от най-добрите приятели на нашия народ. Наистина не мина много време и благородният французин доказа, че клетвата му не е била празна приказка: по негово настояване името на България биде отпечатано с червена заглавна буква в международния търговски алманах, който едно френско издателство пръсна по онова време в милиони екземпляри из цял свят. Разбирате ли, френският министър-председател каза само една дума и името на България блесна с червена заглавна буква пред очите на англичани, холандци, германци, американци, китайци, негри и тъй нататък, ако обичате, избройте вие останалите народности.
— С червена заглавна буква! С червена заглавна буква! — разнесе се шепот от всички страни на вехтарницата.
Философът беше съкрушен напълно. Той се сви със затаена злоба до малкото прозорче в ъгъла, като изричаше неспирно ругатни.
Ала нему никой не обръщаше внимание. Сега всички дрехи слязоха от закачалките си и обградиха благородника, който стоеше горд и непобедим посред дюкянчето.
Само една-едничка дреха остана да виси на мястото си, окачена върху голям ръждясал гвоздей. Изглеждаше, че тя няма никакво желание да се намесва в разговора на другите. Това беше едно твърде странно карнавално облекло: една широка черна дреха с монашеска качулка от теменужно кадифе. Тя стоеше от дълги години в дъното на вехтарницата, мълчалива и тъмна като сянка. Дебелите й гънки бяха посивели от прах, в качулката й живееха паяци. Самият вехтар беше забравил сякаш нейното съществуване. Той никога не я изваждаше пред вратата на дюкянчето си, никога не я докосваше дори с ръка. Мнозина от обитателите на вехтарницата се бяха опитвали да я заприказват и да узнаят нещо от живота й, ала тя нито веднъж не проговори. Ден и нощ тая черна дреха стоеше, обесена върху ръждясалия гвоздей — понякога само вятърът лъхваше през счупеното стъкло на прозорчето и я поклащаше съвсем леко. И тогава всички млъкваха смразени по местата си, защото ги обхващаше неясен страх. Струваше им се, че карнавалната дреха ще слезе от стената и ще мине като жив човек край тях.
Докато философът стоеше до прозорчето, окъпан от сребърната мъгла на месеца, и замисляше нови нападки срещу непримиримия си противник, благородникът разправяше пред неколцина от колегите си историята на едно свое зимуване в Монте Карло. Между неговите слушатели имаше и един светлосив панталон „Чарлстон“, който беше дошъл преди няколко дена във вехтарницата и се чувствуваше още твърде жизнерадостен въпреки оръфаните си крачоли и голямото мастилено петно на дясното коляно.
— Интересна история! — извика възбудено господин Чарлстон. — Значи вие успяхте да спечелите два милиона франка?
— Ах, не ми спомняйте за това! — отвърна скръбно джентълменът. — Спечелих ги, за да изгубя на следващия ден всичко. Впрочем за мен парите нямат никакво значение. Човек трябва да гледа малко по-философски на живота, разбирате ли?
Сега вегетарианецът не можа да остане равнодушен към тия случайно подхвърлени слова за философията на живота, пристъпи крачка напред и се обърна с присторено спокойствие към благородника:
— Най-малкото вие, уважаеми колега, имате право да говорите за философията на живота! Тая тема е твърде чужда за вашия светоглед. Ето, вие живеете вече няколко години във вехтарницата и все още не можете да разберете, че сте една съвсем излишна дреха, че в днешно време хората нямат никаква нужда от фракове. Оня, който гледа философски на живота, трябва да живее с мъдрото примирение за нищожността на своето съществуване. Тук е ключът на всяка философия, защото всяка философия се ражда от Нищото.
— Позволете ми да ви направя една малка забележка! — извика един панталон от черно сукно и с едва видими ръбове, който до това време слушаше съвсем мълчаливо разговарящите. — Аз ида от царството на мъртвите и смятам, че животът не е тъй безсмислен, както вие искате да го представите.