— Как, вие идете от царството на мъртвите? — извика господин Чарлстон и се разкрачи от ужас.
— Да, аз лежах дълги седмици в един гроб, докато неизвестни крадци ме изровиха из земята и ме продадоха в тая вехтарница. Ала това е съвсем незначителна подробност, която сега не трябва да ни интересува. И тъй, уважаеми колега — каза черният панталон, като се обърна към философа, — вие упреквате господина в лекомислие, а сам гледате твърде нефилософски на живота. Човекът е нещо повече от видима плът. Неговото съществуване е подчинено на велики мирови закони и затова не може да бъде нищожно!
— Празни приказки! Въображение! — отвърна високомерно вегетарианецът.
— Въображение? — рече усмихнат панталонът. — Добре, кажете ми тогава, какво нещо е въображение?
— Под въображение трябва да разбираме оня мозъчен процес, който разпалва в съзнанието ни несъществуващи образи и абсурдни представи! — извика гордо шаячното палто.
— Напълно погрешно! — отвърна черният панталон. — Въображението е око на душата. Чрез него ние виждаме отраженията на невидимия свят. То е огледало на виденията и уред на магичния живот — чрез него ние лекуваме болните. Да, Парацелзус… Теофрастут Бомбастус Парацелзус лекуваше главоболието през разстояние, като действуваше на отрязани коси. „Виждате ли оная звезда“, казваше Наполеон на кардинал Феш. „Не, сър.“ „Е, добре, аз я виждам.“ И навярно той я е виждал, защото въображението ведно с разума дава гения. А Наполеон безспорно беше гениален човек.
— Не ви разбирам! — каза изненадан философът. — За какво лекуване през разстояние ми говорите? И защо намесвате тук Наполеон? Дори да допуснем, че той наистина е видял някаква звезда — какво от туй? Какво представя в същност звездата. Каква връзка има тя с живота и с неговата философия?
— Как, каква връзка ли? Значи вие отричате астрологията, истинската астрология, която се корени в единственото универсално учение на Кабалата?
— Разбира се, че я отричам. Предпочитам астрономията — отвърна философът.
— И аз също! Ето Голямата мечка! — извика господин Чарлстон, като изтича до прозорчето и посочи през стъклото ясното звездно небе.
— Нищо в природата не е равнодушно — продължаваше замислен и сякаш на себе си панталонът. — Едно камъче на пътя може да пречупи или коренно да измени съдбата на най-великия човек, дори съдбата на цяла една империя. Още по-малко безразлично може да бъде мястото на тая или оная звезда за съдбата на детето, което се ражда и което със самото си раждане влиза в универсалната хармония на звездния свят. Звездите са свързани една с друга чрез привличане, което ги държи в равновесие и ги движи правилно из пространството. Разбира се, за да четеш писмото на звездите, трябва да познаваш преди всичко самите звезди — познание, което се добива от кабалистичния зодиак на небето и от разбирането на Гафареловата кабалистична планисфера. В тая планисфера съзвездията образуват еврейските букви и митологичните фигури могат да бъдат заместени от символите на Таро.
— Слушайте, драги! — извика нетърпеливо шаячното палто. — Всичко това, което разправяте, ми мирише на теософия, пък ако щете дори и на масонство. В такъв случай излишно е да спорим върху философията на живота, защото аз имам напълно оформено гледище по тоя въпрос и не желая да ми се натрапват каквито и да било учения за безсмъртието на душата.
— Вярно! — намеси се господин Чарлстон. — Я оставете тия разговори! Не ще ли бъде по-добре, ако убием времето си в нещо по-приятно? Внимание: аз предлагам да устроим помежду си една интимна танцова забава! Жалко само, че тук няма дами.
Разпален от внезапно хрумналата му мисъл, господин Чарлстон се спусна към стената и грабна оттам окачената стара китара с две ръждясали струни. Той се завъртя, пречупи нозете си в такта на своя любим танц и запя безгрижно и весело последния джазбандов шлагер, като съпровождаше песента си с ужасно дрънкане на разстроената китара.
Това внесе необикновено оживяване сред цялото общество във вехтарницата. Звуците на ръждясалите струни разкъсаха сънната тишина наоколо. Всички наскачаха от местата си и почнаха да се въртят като луди. В малкото дюкянче беше нахлула сякаш буйна вихрушка, която подмяташе и въртеше с все сила старите дрехи. Дори фракът и шаячното палто бяха забравили своята вечна вражда и се носеха, слепени един о друг. А неколцина дебели пенсионери със слаби сърца се люлееха като патици и дишаха тежко.
Сега, когато всички бяха предадени на веселие, карнавалната дреха се откачи от гвоздея си и слезе за пръв път на земята. Тя застана като призрак в дъното на вехтарницата и прошепна съвсем тихо, така че никой не можа да я чуе: