Алекс Болдин
Ползата от инциативата
Топло е! Слънчево е! Гергьовден е! Колко дълго време го чаках да дойде през тая дълга зима. И ето го дойде! С шест почивни дни наведнъж! Гледам младата зеленина по дърветата и нещо сякаш налива със сила мускулите на краката ми. Не може да се стои в къщи по това време. Абсурд! Хвърлям око на ръчния си часовник. Да звънна на моя човек за да приготви раницата и да хванем нагоре по планината. Какво славно драпане по камънака бихме му хвърлили. Егати кефа! Ама е много рано! Той вероятно си отспива след вчерашното лозарско копане. Хей, мотиката е голяма работа, тц-тц. Дори и за оня който най-не я обича, какъвто разбира се е случая. Така или иначе, не може да се стои вътре в овехтелия апартамент като кукувица и да се зяпат облаците по ясното пролетно небе. Те са наистина като при стартирането на Windows. Колкото и да ме влече тоя Windows всичко си има човешката мярка. Да направя ли един сърфинг из Интернет? И там вероятно няма да открия нищо особено. С адаша от Нова Зеландия всичко си казахме още снощи. След три седмици ще тръгва обратно за България. Какво ли ще прави тук? Да му се чудиш на акъла на тоя адаш! Гадже! Гаджета колкото искаш! Само да свирнеш и хоп-па, по три наведнъж! Даже и в тая студена Нова Зеландия! Тоя адаш май се глези! И тази музика от уредбата! Вече ми писна!
Сухият, дрезгав глас на Джон Фогърти се дере мъчително от старите тон колони като че ли го е хванала атипичната пневмония.
Абе защо да не дръпна към „Четирите камъка“ над хижата. Не е кой знае каква екзотика разбира се. Змиярник! Ама от там родното ми еснафско градче се вижда като на самата ти длан! А като вдигнеш поглед, над него небето е като при Windows! Кеф! Давай да не губя време! Скапаните ми маратонки от миналото лято вече имат по една симпатична дупка отдолу. Чат пат ги събуя и извадя по някое камъче отвътре. Мизерия бе братче! Слава богу че има битак със стоки за лица с моето финансово състояние. Едва вчера, след дължимите разплащания към майката държава се осмелих да си зарадвам нозете с един чифт платненки, съвсем сполучлива турска имитация на китайска маратонка, забележете, само по осем лева, вместо препоръчваните трийсет и шест. Обух ги още на битака. Окачих слънчевите очила на носа си и с огромното самочувствие на дрипав циганин си тръгнах за в къщи. Докато се прибирах обаче, сума ти познати ме запитаха от къде съм си купил тая практична и удобна обувка. Ле-ле-е, тоя народ не ходи ли на битак? Май и за там вече няма пари! Не зная колко време ще трябва да мине докато им се нарадвам на тези нови платненки. Ето ги сега, обути с удоволствие, те очарователно синеят а пръстите на краката ми лекичко помръдват и с нетърпение чакат едно подсвирване за да припнат напред. И те припнаха но не към хижата а към ж.п. гарата, зоната с най много кафеени обекти. Да тръгнеш към хижата без да си изпил и едно кафе това би било едно атипично недоразумение.
Жадният ми за зеленина поглед се зарея покрай гаровите павилиони, пропълзя по раззеленилите се липи, прескочи магистралата, погали бялото лъвче на паметника на загиналите във войните български войници и се закова в мръсно бялата врата на отворения дюкян.
— Ха! Мирон е отворил магазина! Тоя човек трябва много да е закъсал с търговията за да направи това което никога не е правил, да отвори и да продава на връх Гергьовден и то не какво да е ами електрическите си дреболии. Сигурно има и такива мераклии които, преди да идат и си опекат агнето, се отбиват предварително и си купят един контакт, та ако им прегори това изделие на цивилизацията през време на печенето, мигом да скочат и да си го сменят. Надали си е пил и сутрешното си кафе, но вестника си е купил и сега го започва най-напред с кръстословицата. Човекът си има традиции!
Поръчвам две дълги кафета на едва що събудилия се кафеджия и внимателно се придвижвам към дюкяна на моя човек. Той вече е турил силните диоптри на носа си и пише ли пише сричките в кръстословицата.
— Още ли не си я решил? Вече просрочваш времето. — казвам вместо поздрав.
— О-о-о, къде се загуби! Цял месец не си идвал! — Мирон е истински изненадан и не само на физиономията ми, а и на внимателно поднесената му чашка с димящо кафе. След домашната ракия, това е втората му любима напитка. Мирон пое тържествено чашката и устните му се разтеглиха в една широка благодарна усмивка. Олисялото му теме блестеше окръжено от рядката побеляла, щръкнала коса. Под прошарените вежди приветливо светеха сивите мъдри очи. Той бутна вестника настрани, остави химикалката и се съсредоточи върху ароматната течност.
Поседнах на стария шперплатов стол опрян досами тезгяха. Винаги ми е било приятно да разговарям с тоя човек независимо от избраната тема. Той имаше оригинален поглед към всяка човешка дейност, поведение, политика и възгледи, обвит с един всепроникващ и не натрапващ се традиционализъм.