Фредрик Браун
Поне малко зелено
Огромното тъмночервено слънце пламтеше на виолетовото небе. На хоризонта зад кафявата равнина, осеяна с кафяви храсти, се виждаха червеникавите джунгли.
Макхари се отправи с едри крачки към тях. Търсенето в червеникавите джунгли беше трудна и опасна работа, но крайно необходима. Макхари беше пребродил стотици такива гъсталаци; този път му предстоеше да огледа още един.
— Да вървим, Дороти — каза той. — Готова ли си?
Малкото същество с пет крайника върху рамото на Макхари не отвърна нищо — впрочем както винаги. Дороти не умееше да говори, но на нея можеш да й приказваш. Такава или инаква, все пак е компания. Дороти беше толкова лека, че предизвикваше у Макхари странно усещане — като че ли през цялото време на рамото му лежи нечия ръка.
Дороти беше с него вече… колко години? Не по-малко от четири. Той е тук вече пета година, а с Дороти са заедно вероятно около четири. Той причисли Дороти към слабия пол само заради мекотата, с която се отпускаше на неговото рамо — точно като женска ръка.
— Дороти — продължи той, — трябва да бъдем готови за всичко. В гъсталаците може да има лъвове и тигри.
Той разкопча висящия на пояса му кобур и здраво стисна лъчевия пистолет. За стотен път благодари на щастливата си съдба за това, че по време на аварията успя да спаси безценното оръжие, което практически беше вечно. Достатъчно беше да подържи пистолета някой и друг час на слънце, под което и да от ярките слънца, за да започне да поглъща енергия, която после отделя при натискане на спусъка. Без това оръжие Макхари положително не би могъл да изкара толкова време на планетата Крюгер-III.
Още не беше стигнал до червените джунгли, когато видя лъва. Разбира се, това животно с нищо не напомняше на земен лъв. Имаше червена кожа, почти незабележима на фона на кафявите храсти, в които се криеше, осем меки, гъвкави и мощни лапи, а люспестата му муцуна завършваше с птичи клюн.
Макхари беше нарекъл това чудовище лъв. Със същия успех би могъл да го нарече и другояче, защото то нямаше име. Пък и неговият кръстник не беше се връщал на Земята, за да разкаже за флората и фауната на Крюгер-III. Според официалната статистика, преди Макхари тук е кацал само един кораб, но той така и не можал да стартира обратно. Точно него търсеше Макхари, търсеше го през всичките тези пет години.
Ако успее да го намери, там може би ще е оцеляла електронната апаратура. Тогава той ще може да се върне на Земята.
Макхари се спря на десетина крачки от червените храсталаци и се прицели там, където се бе притаил звярът. Натисна спусъка, блесна ослепителна зелена мълния — само един миг, но какъв прекрасен миг! — и храстите, и осмокракият лъв изчезнаха безследно.
Макхари се изкашля самодоволно.
— Видя ли, Дороти? Тя беше зелена, само този цвят го няма на твоята кървавочервена планета. Зеленият цвят — това е най-чудесният цвят в цялата Вселена. Аз познавам една зелена планета и ние с тебе скоро ще полетим към нея. Разбира се, че ще полетим. Това е моята родина, Дороти, по-прекрасна от всичко на света. Сигурно и на теб ще ти хареса.
Той се обърна, огледа кафявата равнина, осеяна с кафяви храсти, разпростряла се под виолетовото небе, на което пламтеше тъмночервеното слънце, винаги тъмночервеното слънце на Крюгер. То никога не залязваше зад хоризонта, тъй като планетата беше обърната към него само с едната си страна.
Тук няма нито ден, нито нощ, ако не се пресече границата между дневната и нощната страна на планетата; на нощната страна е толкова студено, че не е възможен никакъв живот. Тук няма годишни времена, температурата е постоянна и винаги еднаква: няма ни ветрове, ни бури.
За кой ли вече път му хрумна, че да се живее на Крюгер-III съвсем не би било лошо, ако тук-там се срещаше зеленина като на Земята, ако можеше да се види нещо друго зелено, освен пламъка на слънчевия пистолет. Тук се дишаше леко, температурата беше нормална, а храна — колкото искаш, отдавна се бе научил да разпознава годните за ядене растения и животни.
Да, това беше превъзходна планета. В края на краищата Макхари се беше примирил с мисълта, че е единственото разумно същество на нея. Много му помогна и Дороти — все пак имаше пред кого да си излее душата, въпреки че Дороти не можеше да му отговаря.
И само — Боже мой! — как му се искаше отново да види зеления цвят. Земята… Единствената планета в цялата Вселена, където преобладава зеленият цвят. При мисълта за това Макхари въздъхна и започна да разсъждава на глас:
— Така е, Дороти, Земята е единствената планета, на която си заслужава да се живее. Зелени поля, зелени ливади, зелени гори… Знаеш ли, Дороти, ако успея да се върна на Земята, никога вече няма да я напусна. Ще си построя къща в някоя тиха гора. С полянка, на която няма да има дървета, за да расте трева. Зелена трева! И къщата също ще боядисам зелена.