Представлението свърши с филм, както е прието във всички циркове и мюзикхолове от онези отдавнашни времена, откакто се е появил първия прелъстителен „биоскоп“. На мигащия екран, странно плосък след живата сцена, шимпанзе в унизителна човешка дреха вършеше човешки, унизителни за звяра неща. Марта се смееше и повтаряше: „О, не, колко е умен, колко е умен!…“
Франц цъкаше изумен и сериозно твърдеше, че това е предрешено дете.
Когато излязоха на мразовитата улица, озарена от фасадата на театъра, и се приближи верният икар, Драйер се усети, че напоследък някак е прекъснал наблюденията си над шофьора и, малко сърдит на самия себе си, задето още не е стигнал до определен извод, си каза, че тъкмо е време да понадникне скришом. Той погледна втренчено шофьора, който бързо си слагаше кожените ръкавици и се опита да поеме с носа си излизащата от устата му пара. Шофьорът срещна погледа му, показа кафявите корени на зъбите си, въпросително и невинно вдигна вежди.
— Студено-студено — каза бързо Драйер. — Нали?
— Ами, чак пък толкоз! — отговори шофьорът. — Чак пък толкоз…
„Неуловим е — помисли си Драйер. — А нали е почти сигурно, че докато сме били в театъра… Поруменял е, очите му едни щастливи… Впрочем дявол го знае… Е, да видим как ще кара.“
Но шофьорът караше добре. Франц, седнал благоговейно на предната седалка, слушаше гладката бързина, разглеждаше цветята във вазичката, телефона, часовника, сребърния пепелник. Снежната нощ с разлетите звезди на фенерите шумолеше покрай широкия прозорец.
— Аз ще сляза тук — обърна се той. — Оттук ми е много близо пеша.
— Ще те закарам, ще те закарам — отговори с прозявка Драйер. Марта улови погледа на Франц и бързо, едва забележимо поклати глава. Той разбра. Драйер, свикнал да го вижда в дома си едва ли не всяка вечер, не поиска да разбере, „къде всъщност“ живее той — и това трябваше да си остане така, в мълчалива и благоприятна неизвестност. Той се изкашля нервно и рече:
— Не, наистина… Искам да се поразтъпча.
— Твоя воля — каза с прозявка Драйер и почука с юмрук по предното стъкло.
— Защо трябва да чукаш? — отбеляза мимоходом Марта. — Не те разбирам… Нали за целта има слушалка.
Щом се озова на безлюдната, бяла улица, Франц вдигна яката си, пъхна юмруци в джобовете, прегърби се и тръгна бързо към дома си. В неделен ден по елегантната улица в западната част на града той ходеше съвсем иначе, но сега не му беше до това — студът беше пронизващ. Онази неделна столична походка отначало не му се удаде толкова лесно; тя предполагаше, като изпънеш и скръстиш на корема ръце (непременно с хубави ръкавици), уж че придържаш палтото, да пристъпваш много бавно и плавно, изхвърляйки крака с пръстите на разни страни. Така шестваха всички млади франтове по тази елегантна улица — поглеждаха от време на време към жените, — но не променяха положението на ръцете, а само присвиваха леко рамо; и отново — на разни страни, на разни страни, раз-два, много бавно. Но в такава нощ, сред безлюдния мраз, човек не ходи, за да се перчи.
Впрочем Франц скоро се стопли и даже взе да си свирка. По дяволите мъжът й. Не бива да се плаши. Такова блаженство не се пада на всеки. Какво прави тя сега? Сигурно се е прибрала, съблича се. Белите бедра с две трапчинки. И тя, разбира се, не го излъга, когато се закле, че само много рядко, само по задължение — когато иначе ще е подозрително. Не, това е неприятна мисъл… Жълтовълнеста гадина. Сигурно се навира. По дяволите! Сега тя е седнала в леглото. Още три-четири къщи и ето, тя е хвърлила обувките. Когато стигна до онзи фенер, тя ще сложи глава на възглавницата. Сега ще пресека улицата. Така. Тя е угасила лампата. Те имат обща спалня. И пак тази гадост… не, днес това не може, не бива да става. Ето още една пресечка — така — и тя е заспала. Площадът. Тя спи. Утре е петък — тук ще има пазар. Ето я най-сетне и моята улица. Чудесна цигулка — и така вълшебна… наистина нещо райско… И вълшебникът беше добър. Сигурно са много прости фокуси и е общо взето лесно да се разбере кое как става… Сега тя спи дълбоко. С този ключ, да го вземат дяволите, пак е станало нещо. Въртиш, въртиш… Лампата на стълбата отново не свети. Така можеш да се сгромолясаш, ако се спънеш… А сега и този ключ прави номера…
В слабо осветения коридор, до открехнатата врата на стаята си стоеше старчето-хазяин и неодобрително клатеше глава. Беше със сиво халатче, с карирани домашни ботушки.