— Ах-ах-ах — обади се той, когато Франц се изравни с него. — Ах-ах-ах… Пак си лягате след единайсет. Не е хубаво така, господине.
Франц сухо му пожела лека нощ и искаше да мине, но онзи се вкопчи в ръкава му.
— Впрочем аз днес не мога да се сърдя — каза той проникновено. — Имам радост — съпругата ми пристигна.
— Поздравявам ви — каза Франц.
— Но всяка радост — продължи старчето, без да пуска ръкава му, — всяка радост е несъвършена. Моята старица пристигна болна.
Франц съчувствено изръмжа.
— И ето! — извика с ясен глас старчето. — Тя седи в креслото… Вижте.
Той отвори по-широко вратата и Франц наистина видя над облегалката на креслото побелял старчески тил с някакво боне на върха на главата.
— Ето — повтори старчето, като гледаше Франц с блестящи, немигащи очи.
Франц не знаеше какво да каже и глупаво се усмихна.
— А сега — лека нощ — изрече ясно старчето, шмугна се в стаята си и затвори вратата.
Франц вече си тръгваше, но изведнъж спря.
— Чуйте — каза той през вратата, — ами какво става с кушетката?
Мълчание. Той почука.
И изведнъж се чу нечие хрипкаво, напрегнато, фалшиво гласче.
— Кушетката вече е сложена, — изскърца женско гласче. — Аз ви дадох собствената си кушетка.
— Чудаци! — усмихна се гнусливо Франц и си влезе в стаята. Там наистина имаше увеличение на мебелното семейство. Увеличение кораво, вехто, сиво-синьо на ситни червеникави цветенца. Когато дойде на другия ден, Марта смръщи нос и с все така смръщен нос пипна кушетката, напипа болната пружина, повдигна вялите ресни. „Е, няма как, няма начин — каза тя най-сетне. — Не възнамерявам да се карам с бабичката му. Я дай онези две възглавници. Да, така май изглежда по-добре…“ — И те скоро свикнаха с нея, със сиво-синята й вехтост, с прищевките на пружините й, с навика й неодобрително да охка, когато сядаха върху нея.
Но не само с кушетката се обогати стаята на Франц. Веднъж, в особено благодушен момент, Драйер му даде извън определената сума още някакви пари и след около две седмици (впрочем наближаваше Рождество) в гардероба се появи нов жител: дългоочакваният смокинг.
— Ами чудесно — каза Марта, пощипвайки плата. — Сега остава само едно: трябва да се научиш да танцуваш. Като дойдеш утре — след вечеря ще навием грамофона и ще потанцуваме.
От глупост Франц се появи с новия смокинг. Тя му се поскара, задето ей така, без нужда, похабява смокинга; но реши все пак, че той му прилича. Беше към девет. Вечеряха обикновено в девет. Драйер трябваше да пристигне всяка минута. В това отношение той беше много точен, винаги предупреждаваше по телефона, че ще се върне с еди-колко си по-рано или по-късно, защото толкова обичаше да слуша по телефона тихия, равен глас на жена си, глас в нежна перспектива. Марта винаги се учудваше на неговата точност — и въпреки че и тя се отнасяше към времето пестеливо и внимателно, точността на съпруга й в дадения случай я ядосваше. Днес той не се бе обаждал, а минаха двайсет минути, половин час — и него го нямаше. Франц, от страх да не си измачка панталона, избягваше да сяда, крачеше из гостната, отиваше от време на време до креслото на Марта, но не се решаваше да я целуне, както би искал — по шията, под кока.
— Гладна съм — каза Марта, — не разбирам защо го няма…
— Хайде да пуснем грамофона — предложи Франц. — Тъкмо ще ме понаучите.
— Нямам настроение. След вечеря е друго. Нали ви казвам, че съм гладна. И ми се пие нещо горещо.
Минаха още десет минути. Тя бързо стана и позвъни.
Огромният нежен, напъстрен с рижи капки омлет веднага я оживи.
— Затворете — каза тя на Франц с усмивка и кимна към вратата, която Фрида, от сутринта подлудена от зъбобол, беше забравила да затвори. Когато Франц се върна на мястото си, тя се усмихна още по-многозначително. За пръв път се оказваше тя да вечеря у дома си насаме с Франц. Да, смокингът му отива. Трябва да му подари и хубави копчета за ръкавели…
— Мили мой — изрече тя тихо и му протегна по покривката ръка.
— Внимавайте — прошепна Франц и се озърна. Той не се доверяваше на стените. Старецът в сюртук от тъмния портрет се беше втренчил в него. Бюфетът проблясваше и гледаше с широко отворени очи. Имаше нещо напрегнато в гънките на завесата. Добре поне, че Том бе останал в антрето. Но сега може да влезе слугинята. В тази къща трябва да си говорят на „вие“ и да не си позволяват никакви волности. И все пак, неспособен да се възпротиви на усмихващото й се желание, той прокара длан по голата й ръка. Тя отдръпна бавно ръка, сияеше и се облизваше. Стори му се, че сега вече иззад завесата изведнъж ще излезе Драйер.