Тя бързо се приближи към него, като се озърташе. Като в лош сън грееше електрически елхата. Те бяха сами в ярката гостна, а там, зад вратата, се чуваше шум, гърлест смях, някой кукуригаше.
— Свърши се — каза Марта.
Пронизителните й очи бяха едновременно и отпред, и отстрани, и отзад — така се въртеше всичко. Той попита, докосвайки с рамо шумолящата хвойна:
— Какво се е свършило?
— Не издържам повече така — замърмори Марта между пристъпи на лаеща кашлица, — не издържам… И се погледни: бледен си като смъртта…
Шумът зад стената нарастваше, приближаваше се; вече сякаш огромната елха крещеше с всичките си лампички.
— … Като смъртта — повтори Марта и се закашля.
Той пак усети, че му се повдига; шумът от гласовете нахлу, Драйер изтрополи, потен, смеешком, като се спасяваше от Грюн и инженера, той профуча покрай тях, след него другите — всичко крещеше, боботеше, стенеше — и този хищен шум не стихна цяла нощ; той последва на сутринта Франц, обкръжаваше го после и на улицата, и вкъщи, и насън, и пак наяве. Сякаш в мозъка му се бяха отворили тайни шлюзове, шумящият мрак го понесе, завъртя го. И докато той се бореше, все още беше страшно, но когато се реши и се остави на ревящото бълнуване, всичко стана толкова леко, странно, почти сладостно.
И беше празнично пусто по слънчевите улици, беше топло, беше мокро, навсякъде големи локви, пълни със сипаничаво небе. Привечер зад всички прозорци грейнаха елхи — и мина някаква жена с маска на Дядо Коледа, с памучна брада — и раздаваше някакви листовки. Той вървеше и все не можеше да съобрази, вчера ли беше този бал у Драйер или завчера. Но Марта оттогава не беше виждал; значи трябва да е било вчера. Той се ослуша. Да, шумът беше пак тук — но вече равен, разбираем, признат. „Аз не мога повече.“ Да, тя е права. Всичко ще е както тя реши.
Той забърза, бутна нетърпеливо вратичката, втурна се почти на бегом към къщата. На този ден той никога нямаше да дойде тук, ако не беше абсолютно непреодолимото желание да види Марта.
В антрето забеляза риж куфар и чифт великолепни ски. В хола един срещу друг стояха Драйер и Марта. Той се смееше и говореше бързо; тя кимаше мълчаливо.
— А, Франц! — обърна се той и хвана племенника си за едно копче. — Идваш много навреме. Заминавам за две-три седмички.
— Там има ски… — изрече вяло Франц и сам се учуди, че вече не го е страх от Драйер.
— Да, ски. Заминавам за Давос.
Той погледна жена си и се разсмя:
— Не, не идвай при мен. Повесели се тук по празниците. Ето, Франц ще те заведе на театър. Наистина, душице, не се сърди, че не те взимам. Снегът е само за мъжете. Това не можеш да го промениш.
— Ще закъснееш за влака — каза Марта. Той погледна часовника си, кимна и почна забързано да се сбогува. Слугинята дотича да каже, че таксито чака пред вратичката. Всички излязоха в градината. Ръмеше. Марта, без шапка, с палтото от къртичи кожи, вървеше, олюлявайки бедра, събрала ръкави. Доста дълго нагласяха върху покрива на колата дългите ски. Встрани Том ядеше тор. Най-сетне вратата се затръшна. Таксито потегли. Франц вяло отбеляза номера: 22221. Тази неочаквана единица след толкова двойки беше странна. Те бавно тръгнаха обратно към къщата по хрущящата пътека.
— Затопля се — каза Марта. — Днес кашлям вече съвсем леко.
Франц помисли и каза:
— Да; но ще има още студове.
— Възможно — кимна Марта.
Когато влязоха в празната къща, Франц имаше чувството, че са се върнали от погребение.
VIII
Тя почна да го учи — упорито и задълбочено. Той отначало се срамуваше, спъваше се и бъркаше, но постепенно взе да разбира онова, което почти без думи, почти само с мимики му внушаваше тя. Вслушваше се и в нея, и във виещия звук, който непрекъснато, ту по-силно, ту по-слабо го съпътстваше — и вече долавяше в този звук изискването на ритъма и смисъла, и правилността. Онова, което искаше от него Марта, се оказваше толкова просто… Почувствала, че той го е усвоил, тя мълчаливо кимаше, загледана със съсредоточена усмивка надолу, сякаш следеше движението и растежа на вече отчетливата сянка. Притеснението, срамът, чувството за изгърбеност, които изпитваше в началото — всичко скоро изчезна; вместо това изправеното, стройно, но изкуствено пристъпване, на което тя го учеше, го пороби докрай; той вече не можеше да не се покорява на разгадания звук. Шеметът стана за него обичайно и приятно състояние, несъзнателната отпадналост — закон на природата; и Марта вече се усмихваше, вече притискаше слепоочие към неговото слепоочие, защото знаеше, че той е с нея, че ще направи каквото трябва. Докато го учеше, тя сдържаше нетърпението си, нетърпение, което вече беше забелязал веднъж в проблясването на хубавите й крака. Сега, застанала пред него, повдигнала с два пръста полата, тя бавно, като в забавен кадър, повтаряше тези движения, за да ги разбере той, пристъпваше бавно, обръщаше се на пръсти. А когато, под напора на нейната длан, той се научи да се върти, когато, най-сетне, неговите стъпки почнаха да отговарят на нейните, когато тя забеляза мимоходом в огледалото не изопачен, а хармоничен танц, тогава тя увеличи размаха, освободи нетърпеливото вълнение и сурово се порадва на послушната му бързина.