Той позна зашеметяващия паркетен разлив на огромните зали, заобиколени с ложи; той се облягаше на повехналото кадифе на бариерата; виждаше себе си и Марта в преситените огледала; плащаше от коприненото й портмоне на лъскавите, хищни келнери; неговият шлифер и нейното палто от къртича кожа се прегръщаха от време на време сред тесния сумрак на натоварените закачалки, под охраната на прозяващите се гардеробиерки; и всички звучни имена на модерните зали и кафенета — тропически, кристални, кралски — му станаха толкова познати, колкото улиците в онова градче, където бе живял някога наяве.
И ето, запъхтени, поемайки си конвулсивно дъх, те седяха един до друг на сиво-синята кушетка в неговата тиха стаичка.
— Нова година — каза Марта. — Нашата година. Пиши на майка си, че ти е хубаво, че се забавляваш. Помисли си как после… после… тя ще се учуди…
Той попита:
— А срокът? Ти говореше за срок… Какъв срок определи?
— Най-кратък, най-кратък. Колкото по-бързо, толкова по-добре…
— Да, разбира се — не бива да протакаме.
Тя се отпусна на възглавниците, отметнала ръце:
— Месец, може би два. Трябва всичко да премислим, мили…
— Без тебе бих полудял — каза Франц. — Мен всичко ме плаши. Тези тапети, хората на улиците, моят хазяин… Жена му никога не се вижда. Странно.
— Ти трябва да си по-спокоен. Иначе изобщо нищо няма да излезе. Ела тук…
— Знам — всичко ще е чудесно — рече той и се притисна към нея. — Но трябва да действаме безпогрешно. И най-дребният пропуск…
— Ако ще се страхуваш, Франц…
— Не, разбира се, че не. Не се изразих добре. Просто трябва да намерим сигурния начин…
— Бързо, мой мили, съвсем бързо — нали улавяш ритъма…
Стана някак така, че те вече не седяха на сиво-синята кушетка, а танцуваха в озареното пространство между белеещи се масички във въртящото се кафене. Оркестърът свиреше и се давеше. Сред танцуващите се забелязваше висок негър.
— Ще намерим, не можем да не намерим… — забързано, в такт с музиката продължи Марта. — Нали сме в правото си…
Той виждаше дългото й пламтящо око, черния кичур, закриващ ухото… ако можеше винаги така да се плъзга, без да се откъсва от нея… Но го имаше магазина, в който той, като весела кукла, се покланяше, въртеше се; но имаше нощи, когато той лежеше като мъртва кукла по гръб в леглото и не знаеше дали спи, или е буден; и кой влачи крака и шепне в коридора — и защо гърми в ухото му будилникът?… Но наистина, вече се съмва — и ето, старчето с гъсти вежди му носи с превземки кафето. А на пода се търкалят пропити с пот, скъсани копринени мъжки чорапи. Та в ето в такова мътно утро, една неделя, когато той дойде при Марта и двамата чинно се разхождаха в градината — тя мълчаливо му показа снимка, която току-що беше получила от Давос. На снимката се усмихваше Драйер в скиорски костюм, с щеки в ръцете, ските лежаха успоредно, а наоколо имаше ярък сняг, а върху снега — сянката на фотографа.
Когато фотографът — свой човек, скиор, щракна и се изправи, Драйер продължи да сияе, придвижи напред лявата ска, но понеже стоеше на незабележим наклон, ската се плъзна по-надалеч, отколкото беше предположил, и като замахна с щеките, той доста тромаво падна по гръб. Известно време не можа да оправи скръстилите се ски и веднъж-дваж ръката му затъна до лакът в снега. Когато най-сетне стана, обезобразен от снега, и внимателно тръгна, лицето му вече беше сериозно. Той мечтаеше да прави стремително християния и телемарк — рязко да завива сред облаци сняг, да лети надолу по склона, — но Бог беше явно против него. Все пак на снимката излезе като истински скиор и дълго й се любува, преди да я пъхне в плика. Но на другия ден след изпращането на снимката, сутринта, застанал по жълта пижама до прозореца, той си каза, че е тук вече близо две седмици, а кара ски все така зле както и миналата зима. Спомни си между другото и изобретателя, който навярно вече се е заловил за работа в уредената за него работилница; спомни си още някои интересни неща, свързани с разширяването на магазина и с продажбата на участък земя, до който, пълзейки на запад, алчно беше стигнал вече градът; спомни си всичко това, погледна сините дири от ските, избраздили снежния склон, — и реши да поеме по-рано обратно; а зад тези мисли имаше още една топла мисъл, която той съзнателно не пускаше на първия ред… Искаше му се да се появи изненадващо вкъщи, за да свари ненадейно душата на Марта, да види — ще се усмихне ли тя на изненадата или ще го посрещне пак така равнодушно и леко навъсено, сякаш е била предупредена за пристигането му.