Франц захвърли малките белезникави късчета и вятърът ги понесе по ливадата.
— Глупчо… — каза спокойно Марта. — Защо го направи? Нали ще ме попита дали съм залепила снимката в албума…
— Аз някой ден и албума ще скъсам — заяви Франц, усещайки как краката му изведнъж се подкосяват от вълнение.
Отдалеч, много радостно, дотича Том: беше му се сторило, че Франц е хвърлил нещо — навярно камъче. Но камъче нямаше никъде.
Една вечер, следвайки все същото мъчително желание да се утвърдят, да се освободят, да влязат в правата си, Марта и Франц решиха — поне тази единствена вечер — да си поживеят с удоволствие, да поживеят така, както ще заживеят после, да направят генерална репетиция за вече близкото щастие.
— Днес ти си тук господарят — каза тя. — Ето я твоята маса, ето го твоето кресло, ето го, ако искаш, вечерния вестник.
Той свали сакото, разходи се из всички стаи, сякаш ги оглеждаше, сякаш се е върнал в топлата си къща от далечно пътешествие.
— Всичко наред ли е? — попита тя. — Доволен ли си?
Той я прегърна през рамо и двамата застанаха един до друг пред огледалото. Тази вечер той беше зле избръснат, вместо жилетка беше сложил простичък червеникав пуловер — и у Марта имаше нещо домашно, тихо, косата й, наскоро измита, не беше гладко вчесана, носеше плетена жилетка, която слагаше само когато беше съвсем сама.
— Изправи се. Иначе излиза, че сме еднакви на ръст.
— То си е така — усмихна се той. — Виж, аз не мога да се изпъна повече.
После той падна в коженото кресло, тя седна на коленете му, а това, че беше доста тежичка, само засилваше уюта.
— Обичам ухото ти — каза той и повдигна с конско движение на устните кичура на слепоочието й.
В съседната стая нежно и звучно почна да бие часовникът. Франц тихо се засмя.
— Не — само си помисли. Ако той влезеше сега…
— Кой? — попита Марта. — Не разбирам за кого говориш?
— Ами той. Ако се върне, без да предупреди. Той умее така тайнствено да отваря врати.
— Ах, говориш за моя покойник… — каза мързеливо Марта, която се люлееше на коленете му. — Не, моят покойник е точен. Винаги ще предупреди…
Мълчание. В тишината отчетливо тиктакаше далечният часовник.
— Покойник… — усмихна се Франц, — … покойник…
— Ти добре ли го помниш? — измърмори Марта и почеса нос в рамото му.
— Приблизително. А ти?
— И аз. Беше толкова отдавна…
Тя изведнъж вдигна глава.
— Франц — изрече тя със сияещи очи, — никой никога няма да разбере!
Вече свикнал, вече съвсем опитомен, той мълчаливо закима.
— Направихме го толкова просто, толкова точно… — продължи Марта и присви очи, сякаш си спомняше. — Нито сянка на подозрение. Нищо. Защото нашата съдба ни пази. Иначе не можеше и да бъде. Ти помниш ли погребението?
Той пак закима.