– Предполагам, че ще стигне до него през почивните дни.
– А ти?
– Ами – тя отклони поглед – прегледах го.
– Идеята ми беше нарочно да сложа „препятствие“, което зрителят трябва да преодолее. Да вмъкнеш нещо отблъскващо в началото, е класически модернистки подход. После действието се ускорява.
Джулия се обърна към асансьора, без да отговори.
– Изобщо стигна ли до края? – попита Чип.
– О, Чип – възкликна нещастно тя, – сценарият ти започва с шест страници лекция за фалическите страхове в драмата от епохата на Тюдорите!
Той го знаеше, разбира се. Всъщност от седмици се будеше преди зазоряване със свит стомах и стиснати зъби и се бореше с кошмарната увереност, че дълъг академичен монолог за драмата от епохата на Тюдорите няма място в първо действие на комерсиален сценарий. Нерядко му трябваха часове – ставане от леглото, крачене насам-натам, чашка-две мерло или „Пино Гриджио“, – за да възвърне убедеността си, че един теоретичен въвеждащ монолог не само че не е недостатък, но е и най-голямото предимство на сценария; само че сега му стигаше един-единствен поглед към Джулия, за да осъзнае, че греши.
Кимна, искрено съгласен с критиката ѝ, отвори вратата на апартамента и извика:
– Само още една секунда, мамо, тате!
Но докато затваряше, старите аргументи се върнаха в главата му.
– Виж, целият сюжет е проигран в този монолог. Всяка тема е загатната в него – пол, власт, идентичност, истинност – и в това... Чакай! Чакай, Джулия!
Навела засрамено глава, все едно някак си се надяваше, че тръгването ѝ ще остане незабелязано, Джулия му беше обърнала гръб и отново гледаше към асансьора.
– Въпросът е – продължи той, – че момичето стои на първия чин в аудиторията и слуша лекцията. Това е изключително важен образ. Фактът, че той владее дискурса...
– Освен това е малко гадно – обади се Джулия – постоянното натякване за гърдите ѝ.
И това беше вярно. Но пък това, че е вярно, му се струваше несправедливо и жестоко, тъй като, ако не беше примамливият образ на гърдите на младата актриса в главната роля, Чип не би събрал сили да довърши ръкописа.
– Да, сигурно си права – каза той. – Макар че акцентът върху телесното в повечето случаи е съзнателно търсен. Защото точно в това е иронията, разбираш ли, момичето е привлечено от ума му, докато него го привличат...
– Но когато го чете жена – възрази Джулия, – все едно е в магазин за пилешко месо: гърди, гърди, гърди, крака.
– Може да ги махна тук-там – измънка Чип. – И да скъся въвеждащия монолог. Само че искам да има „препятствие“...
– Което зрителят да преодолее, ясно. Това е добра идея.
– Моля те, ела да обядваш с нас. Моля те. Джулия?
Вратата на асансьора се отвори.
– Мисълта ми беше, че е някак си малко обидно.
– Но не става въпрос за теб. Ти дори не си прототипът!
– А, прекрасно! Значи, си писал за гърдите на някоя друга.
– Боже господи! Моля те! – Чип се обърна отново към вратата на апартамента, отвори и за своя изненада се озова пред баща си. Големите ръце на Алфред трепереха.
– А, тате, само още една секунда.
– Чип – отвърна Алфред, – помоли я да остане! Кажи ѝ, че искаме да остане!
Чип кимна и затръшна вратата в лицето на стареца; но през тези няколко секунди, през които беше обърнал гръб, асансьорът беше погълнал Джулия. Натисна копчето за повикване, без резултат, отвори вратата на аварийния изход и хукна надолу по спираловидното стълбище. След поредица брилянтни лекции, възхваляващи безусловния стремеж към наслада като стратегия за събаряне на бюрокрацията на рационализма, БИЛ КУЕЙНТЪНС, привлекателен млад преподавател по текстови артефакти, е съблазнен от красивата и влюбена в него студентка МОНА. Страстната им еротична връзка е почти веднага разкрита от измамената съпруга на Бил ХИЛАРИ. В напрегнат сблъсък, символизиращ сблъсъка на терапевтичния светоглед с трансгресивния4, Бил и Хилари се борят за душата на младата Мона, която лежи гола между тях на смачканите чаршафи. Хилари успява да съблазни Мона с крипторепресивната си риторика и Мона публично изобличава Бил. Бил остава без работа, но не след дълго открива писма в електронната поща, които доказват, че Хилари е платила на Мона да разруши кариерата му. Бил решава да занесе на адвоката си дискета с уличаващите доказателства, но колата му пада в буйната река Д., дискетата изплува от потъналия автомобил и неспирното, неудържимо течение я отнася в бушуващия еротичен/хаотичен океан; катастрофата е обявена за самоубийство, а последните кадри на филма показват как Хилари, която е наета на мястото на Бил в университета, изобличава злините на безусловната наслада пред аудитория, в която е зловещата ѝ любовница Мона. Ето това резюме в една страница беше съчинил Чип с помощта на ръководство за писане на сценарии, закупено от книжарницата, и едно зимно утро го беше изпратил по факса на живеещата в Манхатън филмова продуцентка Ейдън Прокуро. Пет минути по-късно по телефона му се обади студен безизразен женски глас: „Ейдън Прокуро иска да говори с вас“, след което се чу самата Ейдън Прокуро, която крещеше: „Страхотно! Страхотно! Страхотно! Страхотно!“. Оттогава беше изминала година и половина. Едностраничното резюме вече беше дълъг 124 страници сценарий под името „Академично червено“, а Джулия Вре, тъмнокосата собственичка на студения безизразен секретарски глас, го напускаше, и докато той бягаше надолу да я пресрещне, прескачаше по три-четири стъпала, сграбчваше парапета на всяка площадка и рязко обръщаше посоката, пред очите – и в главата му – беше само проклетият списък на едва ли не фотографски запечаталият се в паметта му показалец на тези 124 страници: