От самото начало Инид искаше три деца. Колкото по-дълго природата я лишаваше от третото, толкова по-неосъществена се чувстваше в сравнение със съседките си. Беа Мейснър, макар да беше по-дебела и по-мълчалива от нея, публично се мляскаше със съпруга си Чък; два пъти в месеца Мейснърови наемаха детегледачка и излизаха на танци. Всеки октомври без изключение Дейл Дриблет водеше жена си Хъни на някое разкошно място извън щата за годишнината от сватбата и многото малки Дриблетовчета все бяха родени през юли. Дори и Естер и Кърби Рут понякога можеха да бъдат уловени да се потупват по добре налетите си дупета на вечерни партита. Нежността между другите двойки плашеше и засрамваше Инид. Тя беше умно момиче с добър търговски нюх, което беше преминало директно от гладенето на чаршафи и покривки в пансиона на майка си към гладене на чаршафи и ризи в дома на Ламбъртови. И сега в очите на съседките си виждаше мълчаливия въпрос дали Ал я обсипва с вниманието си поне в онова отношение, в леглото.
Стига да беше бременна, отговорът, макар и безмълвен, беше налице. Измененията в тялото ѝ бяха категорично доказателство и Инид си представяше толкова ясно ласкателните изводи, до които можеха да достигнат Беа, Естер и Хъни, че не след дълго самата тя започваше да вярва в тях.
И тъй като бременността я правеше щастлива, Инид ставаше безгрижна и си отваряше устата за неща, за които не биваше да говори пред Алфред. Не, не за секс, себеосъществяване или равнопоставеност, разбира се. Но имаше и други забранени теми и в опиянението си една сутрин Инид прекрачи границата. Предложи му да купи едни акции. Алфред отговори, че борсовите игри са опасна глупост и е по-добре да ги оставят на богатите и на спекулантите, които си нямат друга работа. Инид обаче настоя все пак да купи въпросните акции. Той отвърна, че помнел Черния вторник, все едно било вчера. И въпреки това нямало да е зле да го направи, рече тя. Алфред заяви, че няма да е правилно. Инид отново настоя. Той отговори, че не разполагат с излишни пари за харчене, а и чакат трето дете. Можело да вземат назаем, предложи тя. Алфред отказа. Отсече: „Не!“, и стана от масата. Извика го силно, чак декоративната медна чиния на стената в кухнята издрънча, и без да я целуне, замина за единайсет дни и десет нощи.
Кой би предположил, че една дребна грешка от нейна страна ще промени всичко?
През август „Мидланд Пасифик“ беше назначил Алфред за заместник главен инженер, отговарящ за инфраструктурата, и сега го изпращаше на изток да инспектира миля по миля линията на „Ери Белт Рейлроуд“. Местното ръководство го развеждаше със стара дизелова дрезина, която се шмугваше като гущерче в страничните коловози, когато мегалозаврите грохотно прелитаха край тях. „Ери Белт“ беше регионална железопътна компания, която вече не извършваше почти никакви товарни превози, а само трупаше загуби от пътническите, тъй като хората предпочитаха автомобилите си. Макар че основните линии бяха като цяло добре поддържани, разклоненията до малките гари и градчета бяха в окаяно състояние. Влаковете пълзяха с 10 м/ч по разкривени като отпусната връв релси. Коланът на „Ери Белт“ беше безнадеждно провиснал25. Алфред видя траверси, които ставаха по-скоро за тор от изгнила дървесина, отколкото за поддържане на релсите. Анкерни болтове с изядени от ръждата глави, които се разпадаха в корозиралата си коричка като панирани скариди. Измити от дъждовете насипи, от които релсите висяха във въздуха, вместо да лежат на стабилна опора. Лющещи се и ронещи се като шоколадов кейк бетонни подпори, от които се сипеха черни люспици и миниатюрни трошици.