Кой би предположил, че една дребна грешка от нейна страна ще промени всичко?
През август „Мидланд Пасифик“ беше назначил Алфред за заместник главен инженер, отговарящ за инфраструктурата, и сега го изпращаше на изток да инспектира миля по миля линията на „Ери Белт Рейлроуд“. Местното ръководство го развеждаше със стара дизелова дрезина, която се шмугваше като гущерче в страничните коловози, когато мегалозаврите грохотно прелитаха край тях. „Ери Белт“ беше регионална железопътна компания, която вече не извършваше почти никакви товарни превози, а само трупаше загуби от пътническите, тъй като хората предпочитаха автомобилите си. Макар че основните линии бяха като цяло добре поддържани, разклоненията до малките гари и градчета бяха в окаяно състояние. Влаковете пълзяха с 10 м/ч по разкривени като отпусната връв релси. Коланът на „Ери Белт“ беше безнадеждно провиснал25. Алфред видя траверси, които ставаха по-скоро за тор от изгнила дървесина, отколкото за поддържане на релсите. Анкерни болтове с изядени от ръждата глави, които се разпадаха в корозиралата си коричка като панирани скариди. Измити от дъждовете насипи, от които релсите висяха във въздуха, вместо да лежат на стабилна опора. Лющещи се и ронещи се като шоколадов кейк бетонни подпори, от които се сипеха черни люспици и миниатюрни трошици.
25 Игра на думи: Belt (англ.) означава „колан“. – Б. пр.
Колко незначителна – в сравнение с бесния локомотив – изглеждаше тревясалата линия край полето с пролетно сорго. Но без нея влакът беше едно десет хиляди тона неуправляемо нищо. Волята беше в линията.
Навсякъде, където стъпеше, чуваше млади служители на „Ери Белт“ да повтарят: „Карай полека!“.
– Доскоро, Сам. Не се преуморявай.
– Карай полека.
– И ти, друже. Не се впрягай.
За Алфред тези думи бяха дошла от Изтока чума, подходящ епитаф за великия в миналото щат Охайо, който паразитиращите тираджии почти напълно бяха изсмукали. Никой в Сейнт Джуд не би посмял да му каже на него да я кара полека. Във високите прерии, където беше израсъл, човек, който я кара полека, не беше истински мъж. А сега се беше появило ново женствено поколение, за което „карането полека“ беше комплимент. Алфред слушаше железопътните работници на „Ери Белт“ да бъбрят спокойно в работно време, виждаше наконтени служители да си вземат десет минути почивка за кафе, гледаше неопитни чертожници да пушат цигари с несъмнена наслада, докато здравата навремето железопътна линия се разкапваше около тях. „Карай полека“ беше паролата на тези свръхдружелюбни млади мъже, символ на тяхната прекалена фамилиарност, на фалшивото самочувствие, което им позволяваше да не обръщат внимание на мръсотията, в която работеха.
За разлика от „Ери Белт“, „Мидланд Пасифик“ беше само лъскава стомана и бял бетон. Нови траверси, по които в грапавините на дървото се стичаше син креозот. Приложени научни достижения за уплътнени с вибратор и усилени с арматура бетонни подпори, детектори за движение и релсови заварки. „Мидланд Пасифик“, чиято централа се намираше в Сейнт Джуд, обслужваше по-работлив, не толкова поизточèн регион на страната. За разлика от „Ери Белт“, компанията изпитваше гордост, че поддържа качествено линиите си. Хиляди градчета и селца в централните щати разчитаха на „Мидланд Пасифик“.
Колкото по-добре опознаваше „Ери Белт“, толкова по-ясна се утвърждаваше в съзнанието му представата за по-големия размер, по-голямата сила и по-голямата жизненост на „Мидланд Пасифик“. Облечен с риза, вратовръзка и мрежести обувки, той пъргаво крачеше по железния мост над река Моми, двайсет метра над тромавите баржи и мътната вода; хванат за най-ниската скоба на подпората, се надвеси надолу с главата, за да почука по носещата греда с любимото си чукче, което носеше навсякъде в куфарчето си, парчета боя и ръжда като отронени кленови листа литнаха спираловидно към реката. В този момент на моста стъпи ремонтен влак с пусната сирена и Алфред, който нямаше страх от високо, прекрачи парапета и увисна над водата, стъпил на дебелите колкото кибритени клечки стърчащи болтове. Докато всичко край него подскачаше и се тресеше, той записваше в тефтера осъдителната си присъда за пригодността на съоръжението.
Нищо чудно някои шофьорки, пресичащи Моми по съседния мост за автомобили на „Чери Стрийт“, да го бяха видели кацнал там, с плосък корем и широки рамене, с развети от вятъра крачоли, и да си бяха помислили, както Инид при първата им среща: „Ето това е истински мъж!“. И макар че не забелязваше тези погледи, Алфред изпитваше отвътре това, което те виждаха отвън. През деня той се чувстваше мъж и го показваше, дори се перчеше с това, като заставаше нехайно върху високи тесни корнизи и работеше десет-дванайсет часа без почивка, за да опише женствеността на източните железници.