– Чък! – сепна се Алфред. – Здрасти.
– Тъкмо мислех да превзема крепостта. Съпруга го няма в града от цяла вечност.
Алфред се засмя, друго не му оставаше. Двамата с Чък се срещаха редовно на улицата, инженерът заставаше мирно, банкерът седеше спокойно отпуснат зад волана. Алфред в костюм, Чък готов за голф. Алфред слаб и късо подстриган, Чък с лъскаво теме и провиснали гърди. Чък беше управител на банков клон, но въпреки това Алфред го смяташе за свой приятел. Чък го изслушваше, даваше си вид, че е впечатлен от работата му и цени качествата му.
– Видях Инид в черквата в неделя – рече Чък. – Каза ми, че те е нямало цяла седмица.
– От единайсет дни съм на път.
– Да не се е случило нещо?
– Не. Инспектирах всяка миля от железопътното трасе на „Ери Белт“ – отвърна с нескрита гордост Алфред.
– „Ери Белт“, а? – Чък отпусна длани в скута, само палците му крепяха волана. Той беше най-спокойният и в същото време най-внимателният шофьор, който Алфред познаваше. – Ти си вършиш работата добре, Ал. Чудесен инженер си. Сигурно има някаква причина да те пратят да инспектираш „Ери Белт“.
– Има – кимна той. – „Мидланд Пасифик“ ще я купят.
Двигателят на форда кихна веднъж като куче. Чък беше израснал във ферма край Кедровите водопади и оптимистичната му натура имаше своите корени в богатата и добре напоявана почва на Източна Айова. Фермерите от Източна Айова бяха закърмени с вяра в света. А у Алфред нямаше къде другаде да покълне надежда, освен в ситната пепел, разнасяна от вятъра в канзаската суша.
– Аха. Предполагам, че е имало съобщение за това.
– Не, още не сме го обявили.
Чък кимна, взираше се покрай него в къщата на Ламбъртови.
– Инид ще ти се зарадва. Беше ѝ доста тежко тази седмица. Момчетата бяха болни.
– Това да си остане между нас.
– Ал, Ал, Ал...
– Само на теб ти го казвам.
– Оценявам го. Ти си добър приятел и добър християнин. Но да вървя, искам да подкастря живия плет, преди съвсем да се е стъмнило.
Колата потегли, Чък зави по алеята, завъртайки волана с показалец, все едно вече набираше на телефонната шайба номера на брокера си.
Алфред вдигна куфара и служебното си куфарче. Недискретността му беше едновременно спонтанна и не съвсем. Изблик на доброжелателност и благодарност към Чък, обмислено изпускане на гнева, който нарастваше в него от единайсет дни. Беше навъртял две хиляди мили, но не можеше да измине последните двайсет крачки, без да направи нещо...
А и не беше много вероятно Чък наистина да използва тази информация...
Влезе в къщата от кухненската врата, мярна нарязана на кубчета сурова ряпа в тенджера с вода, захваната с ластик връзка листа от цвекло и някакво месо в кафява подгизнала хартия. Както и лук, който изглеждаше предназначен да бъде изпържен и поднесен с... дроб може би?
На пода до стълбите към мазето имаше купчина списания и буркани.
– Ал? – извика Инид от мазето.
Той остави куфарите, събра списанията и бурканите и ги снесе долу.
Инид сложи ютията на дъската за гладене и изскочи от мокрото помещение с присвит от вълнение стомах – дали от страст, или от страх от гнева на Алфред, или пък от страх, че самата тя може да се разгневи.
Той я оправи веднага.
– Какво те помолих, преди да тръгна?
– Дошъл си си по-рано – рече тя. – Децата все още са в АМХ26.
26 Асоциация на младите християни. – Б. пр.
– Какво те помолих да направиш, преди да замина?
– Чак сега стигнах до прането. Момчетата бяха болни.
– Помниш ли, че те помолих да се погрижиш за разхвърляните списания и бурканите горе? Това беше единственото – единственото!, – което те помолих да свършиш, докато ме няма!
Без да изчака отговор, той влезе в металургичната си лаборатория и хвърли списанията и бурканите в тенекиения кош за боклук. От лавицата взе един недобре балансиран чук, грубо изкован първобитен инструмент, който мразеше и използваше само когато искаше да унищожи нещо, и методично строши бурканите един по един. Едно стъкълце го перна по бузата и Алфред замахна още по-яростно, раздроби парчетата на сол, но колкото и да удряше с чука, нищо не можеше да изличи прегрешението му с Чък Мейснър, нито пък образа на влажните от росната трева слабини на клиновете на мажоретките.
Застанала до дъската за гладене, Инид се вслушваше в трясъците. В този момент реалността много-много не я интересуваше. Вече почти беше успяла да забрави, че съпругът ѝ беше заминал преди единайсет дни, без дори да я целуне. В отсъствието на живия Ал, тя като алхимик беше превърнала негодуванието, с което разполагаше в началото, в златото на копнежа и угризенията. Растящият корем, насладите на четвъртия месец, времето, което прекарваше сама с прекрасните си момчета, завистта на съседите бяха като цветни филтри, над които тя беше размахала вълшебната пръчка на своето въображение. Докато Алфред слизаше по стълбите, Инид продължаваше да си представя извинения, целувка след дългата раздяла, може би дори букет цветя. А сега чуваше рикошета на счупено стъкло и омекотеното думкане на чука по дебелата поцинкована ламарина, жалните писъци на сблъскващите се твърди вещества. Филтрите може и да бяха цветни, но за съжаление (осъзнаваше го едва сега), бяха химически инертни. Всъщност нищо не се беше променило.