В интерес на истината, Ал, вярно, я беше помолил да прибере бурканите и списанията и може би имаше дума за начина, по който тя ги заобикаляше единайсет дни, като често пъти едва не се спъваше в тях; някоя дълга дума от света на психологията или пък простичкото „напук“. Но според нея той я беше помолил да свърши много повече неща, а не „едно-единствено“, докато го няма. Беше я помолил да готви на момчетата три пъти дневно, да ги облича и да им чете, да се грижи за тях, докато са болни, да мие пода в кухнята, да пере чаршафите и да му изглади ризите, и всичко това, без да я целуне и без да ѝ каже една добра дума. Ако се опиташе да получи признание за тези си усилия, Ал просто я питаше кой плаща за къщата, храната и чаршафите. Без значение, че работата му носеше такова удовлетворение, че той не се нуждаеше от любовта ѝ, докато нейните задължения така ѝ бяха писнали, че още по-силно се нуждаеше от неговата любов. Ако теглеше чертата, щеше да се види, че неговият труд е колкото нейния.
Може би, в името на справедливостта, след като я беше помолил „за едно-единствено“ допълнително нещо, тя също трябваше да поиска още нещо в замяна. Да ѝ се обади поне веднъж, докато е в командировка например. Но той щеше да възрази, че някой може да се спъне в списанията и да се удари, а ако не се обади, никой няма да пострада от това. А и командировъчните не покриваха обаждане у дома за сметка на компанията („Имаш служебния ми телефон, ако стане нещо“), пък и телефонните разговори струваха немалко пари, докато прибирането на боклуци в мазето не ѝ коства нищо, и така тя нямаше как да излезе права, а беше толкова потискащо постоянно да обитава килията на неправотата, все да чака някой да я съжали; затова беше напълно разбираемо, че Инид беше замислила вечеря, с която да си отмъсти.
Изкачила наполовина стълбището на път да приготви тази вечеря, тя се спря и въздъхна.
Алфред чу въздишката ѝ и предположи, че е свързана с прането и четвъртия месец бременност. Но пък неговата майка беше водила двата коня при изораването на двайсет акра в осмия месец, така че той не изпитваше кой знае колко състрадание. Посипа кървящата си буза с кръвоспираща щипка амониев алуминиев сулфат.
От входната врата се чу тупуркане на малки крачета и почукване с ръкавица, Беа Мейснър беше докарала човешкия си товар. Инид бързо изкачи стълбите, за да приеме доставката. Гари и Чипър, нейните петокласник и първокласник, ухаеха на хлор от басейна на АМХ. С мокрите си коси приличаха на водни създания. Водни плъхове или пък бобри. Тя извика „Благодаря!“ след отдалечаващите се задни светлини на Беа.
Момчетата се спуснаха устремено в мазето, но без да тичат (това беше забранено), хвърлиха мокрите си хавлии в пералното и откриха баща си в лабораторията. В природата им беше да му се метнат на врата, само че природата им беше поправена. Стояха и чакаха като подчинени началникът да заговори.
– Е! – рече той. – Били сте на плуване.
– Аз съм Делфин! – извика Гари. Той беше необяснимо весело момче. – Дадоха ми значка на Делфин!
– Делфин, виж ти... – Към Чипър, на когото животът показваше предимно трагичната си страна, откак беше навършил две години, началникът се обърна по-нежно: – А ти, малкият?
– На нас ни дадоха надуваеми възглавници – похвали се Чипър.
– Той е Попова лъжичка – обади се Гари.
– Така. Делфин и Попова лъжичка. И какви специални умения носиш на работното място, след като си Делфин?
– Синхронен двоен удар с крака.
– Когато бях колкото вас, само можех да си мечтая за такъв голям и хубав басейн – рече началникът, макар че, доколкото знаеше, басейнът на АМХ не беше нито голям, нито хубав. – Като изключим калните бари за говедата, не бях виждал вода, по-дълбока от метър и двайсет, докато не стигнах до река Плет. Тогава трябва да съм бил почти на десет.
Младите му подчинени не го слушаха, а смутено пристъпваха от крак на крак. Гари се усмихваше колебливо, сякаш все още се надяваше на обрат в разговора, а Чипър нескрито зяпаше лабораторията, която беше забранена територия, освен в присъствието на началника. Тук въздухът имаше вкус на телче за миене на чинии.