– Чип, остави чашата.
– Ако стиска носа си, трябва да изяде две лъжици!
– Телефонът! Гари, обади се.
– Какво има за десерт? – попита Чип.
– Прекрасен пресен ананас!
– Боже господи, Инид...
– Какво? – премига тя тъй невинно, че Алфред се зачуди дали се преструваше.
– Може да му дадеш поне бисквити или „Ескимо“, ако си изяде вечерята.
– Ананасът е толкова сладък. Топи се в устата.
– Тате, господин Мейснър.
Алфред се пресегна към чинията на Чипър и с едно движение на вилицата обра ряпата, остави само един залък. И тъй като обичаше сина си, пъхна студеното гадно пюре в устата си и преглътна, настръхвайки.
– Изяж тази лъжичка и едно парче от дроба, и ще получиш десерт. – Изправи се. – Ако трябва, ще отида с колата до магазина да ти купя нещо.
Докато минаваше покрай Инид на път за кухнята, тя потрепери и се отдръпна.
– Да? – рече той в телефонната слушалка.
От нея го лъхнаха задушевно тракане на прибори, топлината и уютът на Мейснъровия дом.
– Ал, тъкмо гледам във вестника акциите на „Ери Белт“. Паднали са доста: пет – пет и осемдесет. Сигурен ли си за това с „Мидланд Пасифик“?
– Господин Реплоугъл беше с мен на дрезината на тръгване от Кливланд. Каза, че управителният съвет изчаква само окончателния доклад за инфраструктурата. Аз ще го предам в понеделник.
– От „Мидланд Пасифик“ не са оповестили публично намеренията си.
– Чък, не мога да ти дам съвет какво да правиш, прав си, че има някои неясноти...
– Ал, Ал – прекъсна го Чък, – ти си човек с будна съвест и всички го ценим. Ще те оставя да довършиш вечерята си.
Алфред затвори, мразеше Чък, както би мразил някоя жена, с която е проявил недисциплинираност да се обвърже. Чък беше банкер и богаташ. Искаш да отдадеш целомъдрието си на някой, който го заслужава – кой друг, ако не добрият съсед; само че никой не го заслужаваше. Целите му ръце бяха омазани в лайна.
– Гари, ананас? – попита Инид.
– Да, моля!
Чудодейното изчезване на кореноплодното от чинията беше замаяло леко главата на Чипър. Нещата като ли се подобряваха! С опитна ръка размаза останалия залък ряпа по свободната повърхност, нанасяйки жълтия асфалт с вилица. Защо да се мъчи в гадната действителност на дроба и листата от цвекло, когато можеше да се измисли бъдеще, в което баща ти ще погълне и тях? „Донесете курабийките! – призоваваше Чипър. – Дайте „Ескимо“!“
Инид отнесе три празни чинии в кухнята.
Застаналият до телефона Алфред се взираше в часовника над мивката. Часът беше онова кошмарно „и пет“, което зърва събудилият се от следобедния унес на треската болник. Толкова близо до „и пет“, че все едно е пародия на точното „и пет“. На циферблата облекчението на реда – двете стрелки, застанали една върху друга – идваше само веднъж за час. И тъй като всеки друг миг нарушаваше тази хармония, в него се криеше възможност за трескаво страдание.
И да страда така без причина. Да знае, че треската му не е продиктувана от някакъв морален закон, че няма справедливост в усещането за болка, родено в съзнанието му. Светът беше единствено проявление на сляпа вечна Воля.
(Шопенхауер: „Немалка част от мъките на съществуването ни се състои в това, че времето постоянно ни притиска, не ни оставя да си поемем дъх, пришпорва ни с камшика си като надзирател“.)
– Ти сигурно не искаш ананас – рече Инид. – Нали каза, че ще отидеш сам да си купиш десерт.
– Стига, Инид. Поне веднъж престани.
Държейки ананаса, тя попита защо го търси Чък.
– После ще говорим – отвърна Алфред и се върна в трапезарията.
– Татко... – поде Чипър.
– Виж какво, моето момче, направих ти услуга. А сега ти ми направи услуга, спри да си играеш с храната и довърши вечерята си. Веднага. Разбра ли? Изяж си вечерята веднага или няма да получиш десерт нито тази вечер, нито утре и няма да мръднеш от масата, докато не я изядеш!
– Ама, тате, не може ли...
– ВЕДНАГА! ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ КАЗВАМ, ИЛИ ИСКАШ ДА ТЕ НАШАМАРЯ?
Сливиците отделят амонячен секрет, когато зад тях се събере сериозно количество сълзи. Устните на Чипър потрепваха безмълвно. Виждаше чинията пред себе си в нова светлина. Все едно храната беше непоносим придружител, чиято компания е бил сигурен, че ще избегне заради връзките си „там горе“, че ще се отърве от нея заради ходатайството на висшестоящите. Сега осъзна, че двамата са обречени още дълго да бъдат заедно.
Съжаляваше за изчезването на бекона, въпреки че и той беше гаден, с непресторена и дълбока скръб.