По-непосредствената трудност се състоеше в това, че имаше четири долара в портфейла си и по-малко от десет в сметката си, кредитният му лимит беше изчерпан, а нова коректорска поръчка можеше да получи най-рано в понеделник следобед. И тъй като при последната среща с Джулия, преди шест дни, тя се беше оплакала, че той „винаги“ иска да си стоят вкъщи и да ядат паста, „винаги“ иска да я целува и да правят секс (заяви, че понякога имала чувството, че той едва ли не използва секса като опиат и че може би не се друса с кокаин или хероин само защото сексът му излиза безплатен, а Чип бил станал ужасно стиснат; каза също така, че откакто била започнала да си пие предписаните лекарства, понякога ѝ се струвало, че го прави заради двамата и че това било двойно нечестно, първо, защото тя ги плащала, и второ, защото заради тях вече не се интересувала толкова от секс; накрая го обвини, че ако зависело от него, сигурно вече нямало да излизат и на кино, а почивните дни ще ги прекарват в леглото със спуснати завеси, като в промеждутъците си претоплят паста), Чип подозираше, че един разговор ще му струва най-малкото скъпарски обяд от печени на дървени въглища зеленчуци и бутилка „Сансер“, който нямаше как да плати.
Затова той стоеше и гледаше как светофарът на ъгъла светва зелено и таксито на Джулия потегля. Дъждът биеше по тротоара с разпенени, бесни капки. От отсрещното такси слезе дългокрака жена с тесни джинси и прекрасни черни ботуши.
Жената беше по-малката сестра на Чип, Денис, тоест единствената привлекателна млада жена на света, с която не биваше – а и той нямаше подобно намерение – да изплакне очи, нито да си я представи в леглото, което за него беше поредната несправедливост в този дълъг предобед от несправедливости.
Денис носеше черен чадър, букет цветя и кутия със сладкиш, завързана с лико. Прекоси внимателно локвите и реките по тротоара и се спря при Чип под козирката.
– Слушай – поде Чип с притеснена усмивка, без да я поглежда, – ще те помоля за една голяма услуга. Искам да удържиш крепостта тук, докато открия Ейдън и си взема ръкописа. Трябва да нанеса няколко важни и неотложни поправки.
Тя му подаде чадъра си – все едно Чип беше пиколо или обикновен прислужник – и изтръска водата и калта от крачолите на джинсите си. Денис беше взела тъмната коса и бялата кожа на майка си, както и дразнещата надменност на баща си. Тя беше накарала Чип да покани родителите им да се отбият да обядват в Ню Йорк днес. Беше се държала като Световната банка, диктуваща условия на някоя закъсала латиноамериканска държава, защото, за съжаление, Чип ѝ дължеше малко пари. Всъщност дължеше ѝ десет хиляди плюс петстотин и петдесет, плюс четири хиляди и плюс още хиляда.
– Работата е там – заобяснява той, – че Ейдън ще прочете сценария по някое време днес следобед и от финансова гледна точка е изключително важно да...
– Не можеш да си тръгнеш сега – отсече Денис.
– Един час ще ми стигне. Най-много час и половина.
– Джулия тук ли е?
– Не, тръгна си. Каза здрасти и си тръгна.
– Скъсахте ли?
– Не знам. Започна да пие хапчета и вече не вярвам...
– Чакай малко, чакай малко. Искаш да намериш Ейдън или да настигнеш Джулия?
Чип докосна обицата на дясното си ухо.
– Деветдесет процента да намеря Ейдън.
– Ох, Чип.
– Не, слушай, тя като заговори за „здравето си“, все едно става дума за нещо абсолютно, неподвластно на времето...
– Джулия ли?
– От три месеца е на хапчета, които я правят невероятно отнесена, а после тази отнесеност минава за психическо здраве! Все едно слепотата да мине за зрение. „Сега съм сляп и виждам, че няма нищо за виждане.“
Денис въздъхна и отпусна букета, цветята опряха в тротоара.
– Какво всъщност се опитваш да ми кажеш? Че искаш да отидеш да ѝ вземеш лекарствата ли?
– Казвам, че структурата на цялата ни култура е сгрешена – отвърна Чип. – Бюрокрацията си е присвоила правото да обявява определени психически състояния за „болестни“. Липсата на желание за харчене на пари се смята за симптом на болест, за която са необходими скъпи лекарства. Те пък унищожават либидото, с други думи разрушават апетита за единствената безплатна наслада в този живот, което на свой ред означава, че човек трябва да харчи още повече пари за компенсаторни наслади. Същността на „психическото здраве“ е способността да участваш в потребителската икономика. Приемеш ли терапията, значи, приемаш харченето на пари. И освен това казвам, че в този момент, както си говорим, лично аз губя битката с комерсиализираната, подчинена на медицината, тоталитарна съвременност.