Какво ставаше?
Този въпрос го погълна, донесе му утеха и прогони грижите му чак до десет часа, когато той изключи лампичката на микроскопа и записа в дневника: „Оцветен син хромат 2 %. Много любопитно!“.
В мига, в който прекрачи прага на лабораторията, го връхлетя изтощение. Едва завъртя ключа, чувствителните му пръсти изведнъж бяха надебелели и затромавели. Имаше безкрайна енергия за работа, но спреше ли, едва се държеше на краката си.
Качи се горе и изведнъж се почувства още по-уморен. В кухнята и трапезарията светеше и като че ли на масата седеше малко момче, облегнало глава на подложката за сервиране. Тази картина беше толкова нелепа, толкова отвратително изпълнена с Отмъщение, че за миг Алфред наистина помисли момчето на масата за призрак от детството си.
Посегна към ключа, все едно светлината беше отровен газ, чийто приток на всяка цена трябваше да спре.
В по-малко опасния сумрак взе момчето на ръце и го отнесе горе. На бузата му се беше отпечатала шарката от подложката. Бълнуваше несвързано. Беше наполовина будно, но се съпротивляваше на идването в съзнание, клюмаше, докато Алфред го събличаше и търсеше пижама в скрина.
Завит и целунат, Чипър веднага заспа, а след това неизвестно количество време се процеди между краката на стола до леглото, в който Алфред седеше, без да осъзнава нищо друго освен мъката между слепоочията си. Умората го държеше буден.
Но може и да беше задрямал, защото изведнъж се изправи, поосвежен. Излезе от стаята на Чипър и надникна да провери Гари.
В стаята на Гари, досами прага, беше оставен направеният от дървени бъркалки и вонящ на лепило „Елмър“ затвор. Нямаше нищо общо с голямата изправителна сграда, която Алфред си беше представял. Представляваше груб квадрат без покрив, разделен на четири. Всъщност беше точно копие на квадрата, за който беше говорил преди вечеря.
А това, това тук в най-голямото помещение на затвора, тази смачкана топка от невтвърдило се лепило и парченца от бъркалки беше... ръчна количка? Миниатюрна табуретка?
Електрически стол.
Булото на изтощението помрачаваше разума му. Алфред коленичи и огледа стола. Установи, че е податлив на трогателността на направата му, на патоса на импулса на Гари да сътвори нещо и да потърси бащиното си одобрение, на – и това беше обезпокоително – невъзможността да приравни този груб предмет към прецизния образ на електрически стол, който си беше представил на масата, когато вечеряха. Подобно на нахлула в съня му противоречаща си жена, която хем беше, хем не беше Инид, столът, който си беше представил, беше едновременно съвсем истински електрически стол и съвсем истински макет от бъркалки. За първи път прозря с такава яснота, че може би всяко „истинско“ нещо на този свят дълбоко в себе си е изменчиво също като този електрически стол. Може би дори и в момента съзнанието му правеше с уж истинското дюшеме, на което беше коленичил, същото, което беше правило по-рано с невидения стол. Може би дюшемето ставаше дюшеме само в процеса на реконструиране в главата му. В известен смисъл същността на дюшемето беше безспорна, разбира се, дървото със сигурност съществуваше и имаше измерими свойства. Но имаше и второ дюшеме, дюшемето, отразено в съзнанието му, и той се страхуваше, че заплашената „действителност“, за която толкова се бореше, не е действителността на истинско дюшеме в истинска стая, а действителността на дюшемето в неговата глава, което е идеализирано и следователно не е по-стойностно от някоя от глупавите фантазии на Инид.
Подозрението, че всичко е относително. Че „истинското“ и „автентичното“ може не просто да е обречено, а преди всичко да е измислица. Че усещането му за правота, че е единствен защитник на действителността, не е нищо повече от усещане. Точно тези страхове го бяха дебнали в засада в мотелските стаи. Това бяха дълбоките ужаси, спотаени под пропитите с пот матраци.
А след като светът отказваше да отговори на неговата представа за реалността, то тогава това беше един жесток, прокиснат и вгадяващ свят, наказателна колония, в която Алфред беше осъден да вие от самота.
Главата му клюмна. От колко много сила се нуждаеше човек, за да оцелее в такава самота!
Върна жалкия разкривен електрически стол в най-голямата зала на затвора, но щом го остави, той се килна на една страна. Представи си как раздробява макета на парчета, пред очите му прелетяха за миг заметнати поли и смъкнати гащи, разкъсани сутиени и повдигнат таз, и изчезнаха безследно.