Може би любовта към люлките, както и към скачането с ластично въже и към подводното гмуркане се заражда и утвърждава още по времето, когато си в утробата и си защитен от претенциите на „горе“ и „долу“. Времето, когато още не си се сдобил с инструментариума, необходим за изпитване на виене на свят, и се радваш на сигурността на топлото затворено море.
Само че това разтърсване беше страшно, това разтърсване беше придружено от приток на донесен от кръвта адреналин, майката явно беше в беда...
– Ал, не съм сигурна, че е добре да... не мисля...
– В книгите пише, че е напълно нормално...
– Но все пак се притеснявам. Ооох! Недей! Ал?
Всеки мъж има законното право да обладае законната си съпруга.
– Ал, може би не бива... По-добре...
Бореше се с образа на младите КИФЛИ по трико, на всички останали КУРВИ с ЦИЦИ и ДУПЕТА, дето плачеха да бъдат ИЗЧУКАНИ, бореше се с тях, макар в стаята да беше тъмно, а в тъмното се позволяваха много неща.
– О, Ал, недей! Не бива! – простена Инид.
Най-много я болеше от образа на малкото момиченце, свито в нея, момиченце колкото буболече, но вече свидетел на това посегателство. Свидетел на напрегнатата, напомпана главичка, която се гмуркаше навътре-навън и след това с бърз двоен спазъм, който едва ли можеше да се сметне за адекватно предупреждение, изплю гъста алкална семенна течност в личното ѝ пространство. Още не беше родена, а вече беше омазана в лепкаво познание.
Алфред лежеше задъхан, съжаляваше за поругаването на бебето. Идващото дете беше и последен шанс да се поучи от грешките си и да се поправи, и той твърдо реши да се възползва от тази възможност. Още от деня на раждането ѝ щеше да се отнася с нея по-нежно, отколкото с Гари и Чипър. Щеше да смекчи правилата, дори да я разглези, никога нямаше да я оставя да стои на масата, след като другите станеха.
Само че той я беше засипал с мръсотия, когато тя беше безпомощна. Дъщеря му беше видяла такива брачни сцени, че, естествено, когато порасна, го предаде.
Това, което беше предизвикало желанието за поправка, в същото време я и беше обрекло на провал.
Чувствителната стрелка, която беше отчела стойности в горния край на червеното поле, сега сочеше нулата. Той се отдръпна и обърна гръб на жена си. Под магията на половия инстинкт (както го наричаше Артур Шопенхауер) беше загубил представа, че съвсем скоро трябва да стане, да се обръсне и да се качи на влака, но сега нагонът беше удовлетворен и мисълта за краткостта на оставащата нощ тежеше на гърдите му като сто и четирийсет килограмова релса, Инид отново плачеше, както тъй често правят жените във влудяващо късните часове, а играта с будилника е недопустима. Преди години, в началото на брака, тя също понякога се разцивряше в малките часове, но тогава Алфред изпитваше такава благодарност за откраднатата наслада и за мушканията, които тя беше понесла, че не пропускаше да я попита защо плаче.
Тази нощ обаче не чувстваше нито благодарност, нито пък задължение да се поинтересува. Спеше му се.
Защо жените плачеха все през нощта? Не, нямаше нищо против, стига да не се налагаше след четири часа да хване влака за работа и ако не беше, само преди миг, извършил поругаване в преследване на задоволеност, чиято важност сега напълно му се изплъзваше.
Може би беше необходимо всичко това – десет нощи будуване в долнопробни мотели, последвани от вечер на емоционални амплитуди и за капак каращи те да излезеш навън и да налапаш дулото на пистолета подсмърчане и хлипане на жена, която се опитва да се приспи с плач в два сутринта, за да си отвориш очите за факта, че: 1) сънят е жена, и 2) нищо не те задължава да откажеш нейната утеха.
За човек, който през целия си живот се беше борил с извънредните подрямвания като поредното презряно удоволствие, това откритие беше съдбовно, по своя си начин не по-малко важно от откритието, направено преди няколко часа, на електрическата анизотропия на фероацетатния гел. Щяха да минат повече от трийсет години, преди откритието в мазето да донесе финансов резултат, но откритието в спалнята веднага направи по-поносимо съществуването в дома на семейство Ламбърт.
В къщата се възцари Pax Somnis27. Новата любовница на Алфред укроти звяра в него, доколкото беше останал. Колко по-лесно му беше, вместо да се ядосва и крещи, просто да затвори очи. Не след дълго всички разбраха, че си е хванал невидима любовница, на която се посвещаваше във всекидневната в събота следобед, след края на работната седмица в „Мидланд Пасифик“, любовница, която вземаше със себе си на всяка командировка и щом се отпуснеше в обятията ѝ, леглата вече не му изглеждаха толкова неудобни, мотелските стаи вече не му се струваха толкова шумни, любовница, при която се отбиваше винаги когато имаше да свърши нещо след вечеря, любовница, с която споделяше възглавницата на седалката след обедите на семейните летни пътувания, докато Инид рязко въртеше волана, а отзад децата притихваха. Сънят беше идеалната, съвместима с работата девойка, за която трябваше да се ожени навремето. Съвършено покорна, всеопрощаваща и толкова почтена, че можеш да я заведеш в черквата, в концертната зала и в театралния салон. Никога не го държеше буден със сълзите си. Не искаше нищо и в замяна му даваше всичко, от което той се нуждаеше, за да издържи дългите работни часове. Във връзката им нямаше мръсотия, нямаше романтично мляскане, нито течности и секрети, нямаше срам. Можеше да изневерява на Инид в собственото ѝ легло, без да ѝ даде нито едно допустимо в съда доказателство, и стига да държеше връзката си в тайна, тоест да не заспива, когато ходеха някъде на гости, Инид се примиряваше, както винаги правеха разумните жени, така че това беше изневяра, за която, с отминаването на десетилетията, като че ли нямаше кой да му потърси сметка...