27 Мир на съня (лат.). – Б. пр.
– Хей! Задник!
Алфред сепнато подскочи и се събуди в треперещия и клатушкащ се „Гунар Мюрдал“. В каютата като че ли имаше някого.
– Задник!
– Кой е там? – Гласът му прозвуча едновременно предизвикателно и уплашено.
Леки скандинавски завивки паднаха настрани, Алфред се надигна в койката и се взря в сумрака, напрягайки се да долови някакъв шум отвъд себе си. Полуглухите познават много добре – като затворници, с които се налага да делят една килия, – честотите, които звънтят в главите им. Най-старият му спътник беше контраалт, средно до на орган, писък на средновековен тромпет някъде в лявото му ухо. От трийсет години насам силата му постоянно нарастваше, беше толкова постоянен, че все едно смяташе да го надживее. Притежаваше невинната безсмисленост на вечното и безкрайното. Беше истински като туптенето на сърцето, но не съответстваше на нищо реално съществуващо. Звук на нищото.
Под него се разгръщаха по-слаби, по-променливи тонове. Перестооблачни струпвания на високи честоти в дълбоката стратосфера зад ушите му. Призрачно неуловими откъслечни акорди на далечна калиопа. Дрънчащи тонове от средата на скалата, които се усилваха и отслабваха като песен на щурци в черепа му. Ниско, бръмчащо боботене на всезаглушаващ дизелов двигател, звук, в чиято реалност, или по-точно нереалност, Алфред не можеше да повярва, докато не се пенсионира от „Мидланд Пасифик“ и загуби връзка с локомотивите. Мозъкът му произвеждаше тези шумове и ги слушаше, спогаждаше се с тях.
Отвъд себе си чуваше шумоленето от ръцете си, които трепереха под чаршафите.
И водата, която все така загадъчно течеше навсякъде около него в тайните капиляри на „Гунар Мюрдал“.
И тихо хихикане откъм пода, скрит от очите му от завивката.
И тиктакането на будилника. Беше три сутринта, любовницата му го беше изоставила. Сега, когато Алфред се нуждаеше от утехата ѝ повече от всякога, беше отишла да блудства с по-млади сънливци. В продължение на трийсет години покорно беше разтваряла ръце и крака за него всяка вечер в десет и петнайсет. За нейното убежище, нейната утроба копнееше той и все още я откриваше следобедите или надвечер, но не и в леглото нощем. Понякога, щом си легнеше, опипваше завивките и намираше някакво изпосталяло кокалесто нейно подобие, в чиито обятия се сгушваше за час-два. Но задължително в един, в два или в три тя изчезваше, без изобщо да се преструва, че все още му принадлежи.
Алфред надникна уплашено към очертанията от светло дърво на леглото на Инид от другата страна на ръждивооранжевия килим. Инид спеше като заклана.
Шуртяща вода в милиони тръби.
И вибрациите, тези вибрации, за които той беше достигнал до някакво обяснение. Навярно идваха от двигателите, защото, когато строиш луксозен круизен кораб, се стремиш да заглушиш и прикриеш шума на машините чак до най-ниската честота, възприемана от човешкия слух, само че няма как да стигнеш до нулата. Остава това недоловимо за ухото двухерцово трептене, неунищожим остатък и придатък на наложеното на мощните двигатели мълчание.
Малко животинче, като че ли мишка, се шмугна в напластените сенки край леглото на Инид. За миг на Алфред му се стори, че целият под се състои от множество шаващи корпускули. След това мишките се сляха в една по-ясна мишка, ужасна мишка с меки барабонки, обичаща да гризка и безгрижно да пикае навсякъде...