Една октомврийска утрин всички тези необясними неща се стоварили отгоре ѝ накуп и след закуска Силвия на бегом изкачила стълбите към ателието си. На лист дебела хартия и с помощта на огледало, така че да се появи образът на дясната ѝ ръка, тя нарисувала лявата си с вдигнат палец и свити пръсти, гледани отзад от шейсет градуса. След това поставила в ръката късоцевен револвер, майсторски изпъкващ на преден план, чиято цев прониквала в стиснати устни, над които изписала с молив запечаталите се в паметта ѝ насмешливи очи на Кели Уитърс, чиято молба за помилване била отхвърлена неотдавна, без никой да пролее и една сълза. И тогава – след устните и очите – Силвия оставила молива.
– Време беше да продължа нататък – рече тя. – Осъзнах го изведнъж. Независимо дали ми харесва, или не, оцелелият и художникът съм аз, а не тя. Всички сме научени да мислим, че децата ни са по-важни от нас, и се мъчим да живеем чрез тях. Но на мен изведнъж ми писна. Утре може да умра, казах си, сега обаче съм жива. И мога да живея съзнателно. Платила съм си цената, свършила съм си работата и няма от какво да се срамувам.
И когато голямото събитие, голямата промяна в живота ти е само някакво прозрение... Не е ли странно? Нищо друго не се променя, само дето сега виждаш нещата различно и не те е толкова страх, не се тревожиш толкова и като цяло си по-силен. Невероятно е, че едно напълно невидимо нещо в главата ти може да ти се струва по-реално от всичко друго, което си изпитвал преди. Виждаш света по-ясно и го съзнаваш. И разбираш, че точно това означава да обичаш живота, точно това има предвид всеки, който говори за Бог. Такива мигове...
– Може би още едно? – рече Инид на джуджето, повдигайки чаша.
Почти не слушаше Силвия, но клатеше глава и мърмореше „О!“ и „А!“, докато съзнанието ѝ се полюшваше през замаята на алкохола в абсурдни размисли като какво ли ще да е да усети джуджето до бедрата и корема си, ако то я прегърне. Силвия се оказа твърде интелектуална и Инид имаше чувството, че се е сприятелила под някакъв лъжлив претекст, но докато не слушаше, все пак надаваше ухо, защото изпускаше няколко ключови подробности, например дали Кели Уитърс е чернокож и дали Джордан е била зверски изнасилена.
От ателието си Силвия отишла право в магазина „Уауа“ и си купила по едно от всички мръснишки списания там. Но те не били достатъчно вулгарни. Тя искала да види същинската „заварка“, самия акт. Върнала се в Чадс Форд и включила компютъра, който по-малкият ѝ син ѝ бил подарил, за да поддържат по-близка връзка след загубата на Джордан. Пощата ѝ била пълна с трупани от месец синовни писма, на които не обърнала внимание. За по-малко от пет минути открила това, което търсела – нужна ѝ била само кредитна карта, – и обикаляла с мишката по изображенията, докато не намерила точния ракурс на точния акт с точните актьори: чернокож, правещ свирка на бял мъж, камерата насочена над лявото бедро от шейсет градуса, ослепителният полумесец на дупето, на заден план неясни кокалчета на черни пръсти, стискащи тъмната страна на тази луна. Тя свалила картинката и я огледала на висока резолюция.