Била на шейсет и пет, а никога не била виждала такава сцена. Цял живот сътворявала образи, а не ценяла тяхната загадка. А сега тя била пред нея. Цялата тая работа в битове и байтове, единици и нули, стичащи се през сървъри в някой университет в Средния запад. Толкова трафик за едно нищо. Народ, залепнал за екрани и списания.
Зачудила се как е възможно хората да реагират на тези изображения, освен ако изображенията тайно не се приравняват на истинските неща. Не че изображенията били толкова въздействащи, по-скоро светът бил блед и немощен. Естествено, и в тази си немощ той можел да бъде ярък и жив, както в дните, когато слънцето напичало падналите ябълки в овощните градини и долината ухаела на сайдер, или в прохладните вечери, когато Джордан идвала за вечеря в Чадс Форд и гумите на кабриолета ѝ хрускали по чакъла на алеята; но светът ставал конвертируем само като изображение. Няма как нещо да влезе в главата ти, без преди това да се превърне в образ.
И при все това Силвия се изненадала от контраста между онлайн порното и недовършената ѝ рисунка на Уитърс. За разлика от обикновената похот, която може да бъде омиротворена от снимки или само от въображението, копнежът за отмъщение нямало как да бъде излъган. И най-яркият образ не би могъл да го утоли. Този копнеж изисквал смъртта на определена личност, слагането на край на нечия история. Както пишело в някои менюта: „Без право на замяна“. Тя можела да нарисува желанието си, но не и неговото сбъдване. И така най-накрая си признала истината: искала смъртта на Кели Уитърс.
Искала смъртта му въпреки неотдавнашното интервю във „Филаделфия Инкуайърър“, в което се кълняла, че убиването на нечие дете няма да ѝ върне нейното. Искала смъртта му въпреки религиозния плам, с който нейният лекар, доктор на медицинските науки, ѝ забранявал да тълкува смъртта на Джордан в религиозен смисъл – като Божие наказание за либералните ѝ възгледи или за либералното възпитание, с което отглеждала децата си, или за безсмисленото богатство. Искала смъртта му въпреки убеждението си, че смъртта на Джордан е случайна трагедия и че спасението не е в отмъщението, а в намаляване на общия брой на случайни трагедии в цялата страна. Искала смъртта му въпреки мечтата си за общество, което осигурява работа срещу прилично заплащане на млади мъже като него (така че да не би трябвало Уитърс да върже бившата си арттерапевтка за китките и глезените, за да я принуди да му каже кодовете на дебитната и кредитната си карта), общество, което слага прегради пред притока на наркотици в градските квартали (така че той да няма как да похарчи откраднатите пари за кокаин и съзнанието му да не е замъглено, когато се върне в апартамента на бившата си арттерапевтка, и да не продължи да се друса с кокаин и да я измъчва цели трийсет часа), общество, в което младите мъже могат да вярват в нещо повече от марковите потребителски стоки (така че Уитърс да не завижда толкова за кабриолета на бившата си терапевтка и да ѝ повярва, че е дала колата на една приятелка за почивните дни, и също така не би отдал толкова голямо значение на факта, че тя притежава две връзки ключове („Не можех да го преглътна – обяснил той в изтръгнатото насила, но все пак допустимо в съда признание, – толкова много ключове на масата в кухнята, представяте ли си? Не можех да го преглътна!“), и не би долепял многократно ютията „Леко и лесно“ по голата ѝ кожа, увеличавайки температурата от „Изкуствена материя“ на „Памук/Лен“, разпитвайки жертвата къде е паркирала кабриолета си, и не би прерязал гърлото ѝ в паниката си, когато приятелката ѝ минала в неделя вечерта да ѝ върне колата и третата връзка ключове), общество, което веднъж завинаги е сложило край на психическото насилие над деца (така че да е абсурдно признат за виновен в убийство да твърди непосредствено преди произнасянето на присъдата, че вторият му баща го бил горил с ютия, когато е бил малък – макар че в случая с Уитърс, който не можел да покаже белези от изгаряния, тези твърдения само подчертавали колко му липсва въображение като лъжец). Искала смъртта му, макар да била осъзнала, благодарение на терапията си, че надменната му усмивка е защитна маска, носена от самотно момче, заобиколено от хора, които го мразят, и че ако само му се била усмихнала с опрощаваща майчина усмивка, той можело да захвърли маската и да се разплаче с искрено разкаяние. Искала смъртта му, макар да знаела, че желанието ѝ ще налее вода в мелницата на консерваторите, за които фразата „лична отговорност“ позволявала да си затворят очите пред социалната несправедливост. Искала смъртта му, макар поради тези политически причини да не можела да присъства на екзекуцията му и да види със собствените си очи онова, което никое изображение не би могло да замени.